Но колко жени бяха въздействали на мъж толкова силно, че след един-единствен разговор той да се откаже от удобното си съществуване и да изложи живота си на изключителен риск, за да бъде с нея? Тя беше повече от озадачена и поласкана от всеотдайността на Спенсър. Чувстваше се специална, глупава като момиче и безразсъдна. Макар и неволно, Ели бе заинтригувана от него.
Тя се намръщи и отново се вторачи в снимката на Стивън Акблом. Ели предполагаше, че всеотдайността и всичко, което Спенсър бе направил, за да я намери, може би по-скоро се дължат на обсебване, отколкото на любов. А в сина на жесток сериен убиец всеки признак на обсебеност можеше съвсем основателно да се смята за причина за тревога и отражение на лудостта на баща му.
Ели прибра четирите снимки в плика.
Тя обаче не мислеше, че Спенсър е като баща си. Спенсър не бе по-опасен от Роки. В продължение на три нощи в пустинята, докато го слушаше да бълнува в делириум, Ели не чу абсолютно нищо, което да я накара да заподозре, че Спенсър е син на баща си.
Дори да представляваше заплаха за нея, Спенсър едва ли можеше да се сравни с агенцията, която ги преследваше.
Ели трябваше да се тревожи дали ще може да бяга от главорезите на агенцията достатъчно дълго, за да разбере каква емоционална връзка може да се развие между нея и този загадъчен мъж. Спенсър бе признал, че пази тайни, които още не е разкрил. И по-скоро заради него, отколкото заради нея, тези тайни трябваше да бъдат споделени, преди да обсъдят дали имат бъдеще заедно. Защото, докато не уредеше сметките си с миналото, той нямаше да намери душевен покой, нито самоуважението, което бе необходимо, за да обича.
Тя отново погледна небето.
Летяха над Юта. Бяха чужденци в родината си. Слънцето беше зад гърба им. Бяха се насочили на изток, към хоризонта, откъдето след няколко часа щеше да дойде нощта.
Харис Деското се къпеше в банята със сиви и кафяво-червени плочки в къщата на брат си в Уестуд, но му се струваше, че никога няма да измие миризмата на затвора. Преди да я изхвърлят от дома им в Бърбанк, Джесика му бе взела малко дрехи. Той избра маратонки „Найки“, сив кадифен панталон и тъмнозелен пуловер с дълги ръкави.
Каза на съпругата си, че отива на разходка. Джесика го помоли да изчака, докато кейкът се опече, за да отиде с него. Дариус, който говореше по телефона в кабинета си, му предложи да почака половин час, за да се разходят заедно. Явно и двамата се тревожеха за състоянието му и имаха чувството, че не трябва да го оставят сам.
Той ги увери, че няма намерение да се хвърля под някой камион и се нуждае от движение, след като две денонощия бе седял в килията. Освен това искаше да бъде сам, за да размишлява. Харис взе едно от кожените якета на брат си и излезе в студеното февруарско утро.
Улиците в жилищния район на Уестуд бяха хълмисти. След като извървя няколко пресечки, той установи, че мускулите му наистина са схванати и се нуждаят от раздвижване.
Харис не каза истината, когато спомена, че иска да бъде сам, за да размишлява. Всъщност той искаше да престане да размишлява. Мислите му трескаво препускаха, откакто в петък през нощта бе извършено нападението на дома му. И не го бяха довели доникъде, само до по-мрачните места в душата му.
Дори малкото сън не го избави от тревогите, защото сънуваше безлики мъже в черни униформи и лъскави черни ботуши. В кошмарите му те сложиха каишки и намордници на Ондин, Уила и Джесика, сякаш бяха кучета, и ги отведоха, оставяйки го сам.
Той не намираше покой и в компанията на Джесика и Дариус. Брат му непрекъснато работеше по случая или обмисляше на глас офанзивни и дефанзивни юридически стратегии. А Джесика, както и дъщерите му, бяха постоянно напомняне, че Харис не е успял да опази семейството си. Разбира се, никой от тях нямаше да каже подобно нещо и той знаеше, че тази мисъл никога няма да им хрумне. Харис не бе направил нищо, за да заслужи катастрофата, която го бе сполетяла. Но въпреки това се обвиняваше. Някъде и някога си бе спечелил враг, чието отмъщение беше безумно в сравнение с провинението на Харис. Ако беше постъпил по друг начин и бе избегнал обидната дума или постъпка, вероятно всичко това нямаше да се случи. Всеки път, когато Харис се замисляше за Джесика или за дъщерите си, неумишлената и неизбежна вина му се струваше още по-голям грях.