Рой не бе виждал кабинет на държавен служител, дори в най-висшите кръгове във Вашингтон, който да се равнява на тези две стаи. Той веднага се досети как да използва това и разбра, че има силен коз срещу доктор Палма, ако тя окажеше съпротива.
Сабрина Палма беше директор на медицинския персонал. И тъй като заведението беше и затвор, и болница, тя заемаше поста и на главен надзирател. Доктор Палма беше поразително красива, също като кабинета си. Гарвановочерни коси. Зелени очи. Бяла като сметана кожа. Четирийсет и няколко годишна, висока, стройна и с хубаво тяло. Беше облечена с черен костюм и бяла копринена блуза.
— Приятно ми е да се запознаем, докторе.
— Агент Таркентън и агент Олмайър.
— Докторе.
Тя покани всички да седнат.
— Не, благодаря, докторе — рече Олмайър и зае позиция вдясно от вратата, свързваща вътрешния и външния кабинет.
— Не, благодаря, докторе — каза Таркентън и застана вляво от същата врата.
Рой тръгна към един от трите изящни стола пред бюрото, а доктор Палма се настани на плюшения трон срещу него. Озаряваше я водопад от непряка, кехлибарена светлина и бялата й кожа блестеше, сякаш от вътрешно сияние.
— Дошъл съм по един въпрос от изключително важно значение — започна Рой с най-любезния си тон. — Ние мислим… Не, сигурни сме, че синът на един от вашите болни в момента дебне президента на Съединените щати и възнамерява да го убие.
Когато чу името на евентуалния убиец и разбра кой е баща му, Сабрина Палма повдигна вежди в недоумение. Тя разгледа документите, които Рой извади от белия плик и след като научи какво се иска от нея, се извини и отиде във външния кабинет, за да проведе няколко спешни телефонни обаждания.
Рой търпеливо чакаше.
Светлините на Денвър блещукаха отвъд трите тесни прозорчета.
Той погледна часовника си. Дювал и дванайсетте му човека вече би трябвало незабележимо да са заели позиции от другата страна на Скалистите планини. Те искаха да бъдат готови, в случай че пътешествениците пристигнеха по-рано от очакваното.
Качулката на нощта вече се бе спуснала над лицето на здрача, когато стигнаха до покрайнините на Гранд Джънкшън.
Градът имаше население над трийсет и пет хиляди души и беше достатъчно голям, за да ги забави. Но Ели носеше фенерче с формата на писалка и картата, която бе взела от хеликоптера, и намери най-прекия маршрут.
Изминаха две трети от пътя около града и спряха, за да сменят превозното средство. Наоколо имаше кинотеатри. Явно в момента навсякъде се прожектираха филми, защото от салоните не излизаше и не влизаше никой. Големият паркинг беше пълен с коли без пътници.
— Вземи форд „Експлорър“ или джип, ако можеш — каза Ели и отвори вратата на белия форд, откъдето нахлу студен въздух. — Нещо такова. По-удобно е.
— Крадците не могат да избират — рече Спенсър.
— А трябва. — Тя се премести зад волана, а той слезе от колата. — Ако не си придирчив, тогава не си крадец, а колекционер на таратайки.
Ели подкара успоредно с него, а Спенсър смело тръгна между колите, пробвайки вратите. Всеки път, когато намираше отключена врата, той се навеждаше, за да види дали има ключове на стартера, зад сенника или под седалката на шофьора.
Докато наблюдаваше господаря си през страничното стъкло на белия форд, Роки загрижено изскимтя.
— Да, опасно е — каза Ели. — Не мога да лъжа куче. Но не е толкова опасно, колкото да вкараш кола в супермаркет и да те гони хеликоптер. Не бива да забравяш това.
Четиринайсетата кола, която Спенсър провери, беше черен шевролет пикап с предна и задна седалка. Той се качи в него, затвори вратата, включи двигателя и даде на заден ход, излизайки от паркинга.
Ели паркира белия форд на мястото на шевролета. Бяха им необходими само петнайсет секунди, за да пренесат в пикапа оръжията, брезентовата чанта и кучето. И отново потеглиха на път.
Стигнаха до източната част на града и започнаха да търсят нов мотел, защото старите не бяха свързани с компютърните мрежи. Видяха онова, което им трябваше и Ели влезе в мотела, за да попита администратора дали условията им позволяват да използват модем.
— До сутринта трябва да изпратя доклад в службата ми в Кливланд — обясни тя.
Оказа се, че всички стаи имат онова, което им трябва. Ели използва за пръв път картата за самоличност на името на Бес Беър, нае стая с двойно легло и предплати в брой.