— Кога ще тръгнем? — попита Спенсър, когато спряха пред вратата.
— След четирийсет и пет минути, а може би дори след половин час — обеща тя.
— Доста се отдалечихме от мястото, откъдето взехме пикапа, но имам неприятното чувство, че не бива да се застояваме тук.
— Не си единственият.
Ели не можа да не забележи обзавеждането на стаята, докато изваждаше от брезентовата чанта преносимия компютър на Спенсър и го свързваше с електрическата мрежа, подготвяйки го за работа. Килим на черни и сини точки. Завеси на сини и жълти райета. Покривка за легло на зелени и сини квадрати. Тапети на бледосини, златисти и сребристи шарки. Обстановката приличаше на военен камуфлаж за чужда планета.
— Докато работиш с компютъра, аз ще изведа Роки да отиде по нужда. Сигурно вече ще се пръсне.
— Не ми се вижда притеснен.
— Твърде много се смущава, за да го покаже. — Спенсър стигна до вратата, обърна се и добави: — На отсрещната страна на улицата видях заведения за бързо хранене. Ще купя хамбургери и разни други неща. — Стига да са повечко.
Спенсър и кучето излязоха, а Ели проникна в централния компютър на телефонната компания „Ей Ти енд Ти“, който отдавна бе проучила. Чрез националната мрежа на „Ей Ти енд Ти“ тя бе успяла да си проправи път до компютрите на няколко регионални телефонни компании във всички краища на страната, но сега за пръв път щеше да се опита да се вмъкне в системата на Колорадо. За хакера, както и за музиканта, и за гимнастика, тренировките и практиката бяха ключовете за успеха, а Ели беше изключително добре обучена и опитна.
Спенсър и Роки се върнаха само след двайсет и пет минути. Ели вече бе проникнала дълбоко в регионалната система и бързо разглеждаше страховито дълъг списък на номера на обществени телефони със съответните адреси. Тя избра телефон на бензиностанция в Монтроуз, Колорадо, на стотина километра южно от Гранд Джънкшън.
Умело боравейки с главната телефонна централа на регионалната компания, Ели се обади на полицията в Гранд Джънкшън, пренасочвайки обаждането от мотелската им стая през телефона на бензиностанцията в Монтроуз. Тя позвъни на номера за спешни случаи, а не на главния номер на полицията, за да бъде сигурна, че на екрана пред дежурния ще се появи адресът на бензиностанцията.
Ели започна да говори без заобикалки.
— Днес, в Сийдър Сити, Юта, отвлякохме хеликоптер „Бел Джетрейнджър“…
Когато телефонистката се опита да я прекъсне с въпроси, които да й помогнат да напише стандартния доклад, Ели изкрещя:
— Млъкни! Няма да повтарям, затова по-добре слушай, защото инак ще загинат хора. — Тя се ухили на Спенсър, който отваряше кутии с апетитно ухаеща храна. — В момента хеликоптерът е на територията на националния природен резерват в Колорадо. Екипажът е на борда. Пилотите са невредими, но завързани. Ако прекарат нощта там, ще умрат от студ. Ще опиша мястото само веднъж и по-добре внимавай в подробностите, ако искате да ги спасите.
Ели им даде кратки и ясни указания и затвори.
По този начин постигнаха две неща. Тримата мъже в хеликоптера скоро щяха да бъдат намерени. А полицията в Гранд Джънкшън разполагаше с адрес в Монтроуз, намиращ се на стотина километра на юг от мястото, откъдето бе направено обаждането, което показваше, че Ели и Спенсър щяха или да избягат на изток, по магистрала 50, към Пуебло, или да продължат на юг, по магистрала 550, към Дуранго. От онези главни пътни артерии се отклоняваха няколко шосета, осигуряващи достатъчно вероятности, които да ангажират екипите по издирването. А в това време Ели, Спенсър и Роки щяха да са се отправили към Денвър по магистрала 70.
Доктор Сабрина Палма създаваше проблеми, но това не изненада Рой. Преди да пристигне в затвора, той бе очаквал съпротива срещу плановете му, основаваща се на причини от областта на медицината, безопасността и политиката. В мига, в който видя кабинета й, Рой разбра, че най-убедителният аргумент ще бъде не етиката, а финансите.
— Не мога да си представя никакви обстоятелства, свързани със заплахата срещу президента, които да налагат излизането на Стивън Акблом от това заведение — решително заяви доктор Палма, която отново бе седнала на разкошния си кожен стол, но вече не се чувстваше спокойна и седеше на ръба. Ръцете й стискаха ту попивателната, ту някоя от наредените на бюрото кристални фигури — малки животни и разноцветни рибки. — Той е изключително опасен, арогантен и крайно користолюбив човек. Няма да ви сътрудничи, ако наистина има нещо, с което да ви помогне да намерите сина му, макар че не мога да си представя какво е то.