— Може би винаги съм знаел, че някога ще се върна там — рече той, без да може да я погледне.
Спенсър остави хамбургера си. Вече нямаше апетит. Скръсти ръце и се вторачи в тях.
— В началото — продължи той — баба и дядо държаха ранчото, защото не искаха някой да го купи и може би да го превърне в проклета туристическа атракция. Или да пусне представители на медиите в онези подземни помещения, за да напишат още зловещи истории. Труповете бяха отнесени и всичко бе почистено, но мястото още привличаше интереса на журналистите. Около година посещавах психиатър и той също беше на мнение, че трябва да запазим имота, докато съм готов да се върна.
— Защо? — попита Ели.
Спенсър се поколеба, сетне каза:
— Защото част от онова, което се случи в онази нощ, е празнота за мен. Не мога да си спомня какво стана накрая, след като стрелях по него…
— Какво искаш да кажеш? Стрелял си по него, изтичал си за помощ и това е всичко.
— Не.
— Какво?
Спенсър поклати глава. Още гледаше ръцете си. Неподвижни. Сякаш изсечени от мрамор.
— Ето, това трябва да разбера. Трябва да се върна там и да разбера. Защото, ако не го сторя, никога няма да мога… да съм наясно със себе си… и няма да те заслужавам.
— Не можеш да отидеш там сега, когато агенцията те преследва.
— Няма да ни търсят там. Няма начин да разберат кой съм бил и кой съм всъщност. Майкъл. Не могат да знаят това.
— Могат.
Ели се приближи до брезентовата чанта, извади плика със снимки, който бе намерила в хеликоптера и му го даде.
— Намерили са ги в кутията за обувки в бунгалото ми — каза той. — Вероятно са ги взели само за справка. Не биха познали… баща ми. Никой не би го познал. Не и на тази снимка.
— Не можеш да бъдеш сигурен.
— Пък и аз не притежавам ранчото на никое от имената, които биха свързали с мен, дори ако отворят запечатаните съдебни архиви и открият, че съм сменил името си. Държа ранчото чрез една чуждестранна корпорация.
— Хората от агенцията са адски изобретателни, Спенсър.
Той вдигна глава и я погледна в очите.
— Добре, готов съм да приема, че са изобретателни и могат да открият всичко това, но само ако имат достатъчно време. Но със сигурност не могат да го направят толкова бързо. Това означава, че имам още по-основателна причина да отида там тази вечер. Кога после ще имам друга възможност? Когато отново мога да се върна във Вейл, те може би наистина ще са открили, че още притежавам ранчото. И тогава никога няма да мога да се върна и да приключа с цялата история. И без това ще минем покрай Вейл на път за Денвър. Междущатска магистрала 70.
— Знам — каза Ели и потрепери, спомняйки си онзи миг, докато летяха с хеликоптера над Юта, когато почувства, че Спенсър може да не оцелее през нощта.
— Ако не искаш да дойдеш с мен, ще измислим нещо. Но… дори да съм сигурен, че агенцията никога няма да научи за ранчото, пак трябва да отида там тази вечер. Ели, не се ли върна сега, когато имам смелостта да го направя, може би по-късно никога няма да събера кураж. Минаха шестнайсет години оттогава.
Тя се вторачи в ръцете си, после стана и се приближи до компютъра, който още беше включен и свързан с модема.
Спенсър отиде при нея.
— Какво ще правиш?
— Какъв е адресът на ранчото? — попита Ели.
Той й го каза.
— Но защо ти е?
— Как се казва чуждестранната компания?
— „Ванишмънт Интернешънъл“.
— Шегуваш се.
— Не.
— И така е записана в данъчните документи?
— Да. — Спенсър придърпа стол и седна до нея, а Роки дойде да души около тях, за да провери дали имат още храна. — Ели, ще ми кажеш ли какво си намислила?
— Ще се опитам да проникна в публичните поземлени регистри там. Необходима ми е карта на парцела. Трябва да изчисля точните географски координати.
— И за какво са ти?
— Господи, щом ще ходим там и ще поемем такъв голям риск, тогава трябва да бъдем колкото е възможно по-добре въоръжени. — Тя по-скоро говореше на себе си, отколкото на него. — Трябва да бъдем готови да се отбраняваме срещу всичко.
— За какво говориш?
— Твърде е сложно. После ще ти обясня. Сега ми е необходима тишина.
Пръстите й бързо започнаха да се движат по клавиатурата. Спенсър се вторачи в екрана. Ели се свърза с компютъра на съда във Вейл и проникна в системата.
Облечен в малко по-голям за размерите му костюм, осигурен му от агенцията, и същия шлифер като на тримата си придружители, окован в белезници на ръцете и глезените, прочутият и прословут Стивън Акблом седеше до Рой на задната седалка на лимузината.
Художникът беше на петдесет и три, но изглеждаше само няколко години по-възрастен, отколкото беше на снимките на първите страници във вестниците, когато търсачите на сензации го бяха нарекли Вампира от Вейл, Лудия от планината и Микеланджело Психаря. Макар че слепоочията му се бяха прошарили, косите му още бяха черни, лъскави и гъсти. Красивото му лице беше забележително гладко и младежко, а челото — небелязано от годините. Имаше бръчки само в ъгълчетата на очите. Но те не го състаряваха, а му придаваха вид на човек, който е преживял няколко неприятности, но се е радвал на множество източници на развлечения.