Рой говореше искрено, макар по-рано да бе смятал, че Акблом е заблуден по отношение на методите, с които бе постигнал съвършенство. Но това беше преди да се запознае с него. Сега се срамуваше от жалкото си подценяване на таланта и проницателността на художника.
Нито Ринк, нито Фордайс показваха изненада или интерес към думите на Рой. По време на службата си в агенцията те бяха чули множество възмутителни лъжи, всички умело и искрено произнесени, и несъмнено мислеха, че шефът им само си играе с Акблом и хитро го манипулира, за да го накара да сътрудничи в името на успеха на операцията.
Рой имаше уникалната и вълнуваща възможност да изрази най-съкровените си чувства. Акблом щеше да го разбере напълно, докато Ринк и Фордайс мислеха, че се занимава с макиавелиански игри.
Рой не отиде толкова далеч, че да разкрие личната си ангажираност в раздаването на състрадание в тъжните случаи, с които се сблъскваше по време на множеството си пътувания. Истории като онези за семейство Бетънфилд от Бевърли Хилс, Честър и Джиневра от Бърбанк и инвалида и съпругата му пред ресторанта в Лас Вегас можеха да поразят дори Ринк и Фордайс като твърде специфични в детайлите и да не им се сторят импровизирани измислици, съчинени, за да спечелят доверието на художника.
— Светът би бил безкрайно по-добър — изрази мнението си Рой, ограничавайки наблюденията си само до безопасни, общи идеи, — ако броят на населението намалее. Ако първо се елиминират несъвършените екземпляри. Винаги се започва отдолу нагоре. А онези, които получат правото да живеят, да са хората, най-пълно отговарящи на стандартите за идеални граждани, необходими за изграждането на едно по-добро и одухотворено общество. Не сте ли съгласен?
— Процесът би бил интригуващ — отговори Акблом.
Рой прие забележката като одобрение.
— Да, нали?
— Винаги съм предполагал, че човек трябва да е в комисията по елиминирането, а не сред осъдените.
— Да, разбира се, това се подразбира.
Акблом го удостои с усмивка.
— Колко забавно.
Рой бе предпочел да отидат до Вейл не с хеликоптер, а с кола. Пътуването с лимузината щеше да продължи по-малко от два часа, докато връщането от затвора в Денвър до Стейпълтън, чакането да получат разрешение за излитане и летенето щяха да отнемат повече време. Освен това атмосферата в колата беше по-задушевна и спокойна, отколкото в хеликоптера и Рой имаше възможност да прекара повече качествено време с художника.
Постепенно, километър след километър, Рой Майро започна да разбира защо Стивън Акблом му оказва толкова силно въздействие. Както и Ив. Макар че художникът беше красив мъж, нищо във външността му не можеше да се определи като съвършено. И все пак той беше съвършен. Рой усещаше това. Акблом имаше специфично излъчване. Едва осезаема хармоничност. Успокояващи вибрации. В някакъв аспект художникът нямаше недостатък. Засега съвършеното качество или добродетел оставаше загадъчно, но Рой беше убеден, че ще го открие, докато стигнат до ранчото в покрайнините на Вейл.
Лимузината се движеше във все по-високите планини, през огромните, засипани със сняг девствени гори, нагоре, към сребристата лунна светлина.
Спенсър караше откраднатия черен шевролет пикап на изток по магистрала 70, а Ели трескаво работеше с компютъра, който бе включила в запалката за цигари на таблото, и от време на време поглеждаше разпечатката на картата на парцела и другата информация, която бе намерила за ранчото.
— Какво правиш? — повтори Спенсър.
— Изчислявам.
— Какво?
— Тихо. Роки спи отзад.
От брезентовата чанта Ели бе извадила дискети с програмни продукти, които инсталира в компютъра. Явно сама бе разработила програмите и ги бе приспособила към неговия компютър, докато Спенсър бе изпаднал в делириум за повече от два дни в пустинята Мохаве. Спенсър нямаше представа какви са възможностите на програмните продукти. На екрана проблясваха формули и графики и се въртяха холограмни глобуси на земята, от които Ели изолираше отделни райони, за да ги увеличи и проучи отблизо.
До Вейл оставаха само три часа. Спенсър искаше да разговарят и да научат повече един за друг. Три часа бяха толкова кратък период, особено ако се окажеха последните им часове заедно.
14.
Когато се върна от разходката по хълмистите улици на Уестуд, Харис Деското не спомена за срещата си с високия мъж със синята тойота. Преди всичко, случилото се приличаше на сън. Невероятно. Освен това той не можа да разбере дали непознатият е приятел или враг. Харис не искаше да тревожи Дариус и Джесика.