Тя слезе от колата и се приближи до него точно когато мъжът протегна ръка към вратата на десетгодишния си мръсен понтиак.
— Извинете — каза Ив.
Той се обърна и очите му се разшириха, като я видя.
— Вие бяхте тук онази нощ — предпазливо започна тя.
— Ами… да, миналата седмица — каза мъжът. Не можа да се сдържи и да не я огледа. Вероятно не осъзна, че облиза устни.
— Видях ви тогава — рече Ив, преструвайки се на срамежлива. — Аз… не събрах смелост да ви кажа здрасти.
Той отвори уста в почуда. Беше леко нащрек, защото не можеше да повярва, че жена като нея може да му обърне внимание.
— Въпросът е там, че много приличате на баща ми — продължи тя.
Това, разбира се, беше лъжа.
— Наистина ли?
Предпазливостта му намаля, когато Ив спомена баща си, но и жалката надежда в очите му почти угасна.
— Да, също като него сте — увери го Ив. — И работата е там, че… ами… Надявам се, че няма да ме помислите за странна… Но мога да легна, да го правя и наистина да се възбудя единствено с мъже, които приличат на баща ми.
Когато разбра, че го е сполетял късмет, по-вълнуващ и от най-буйните му и изпълнени с тестостерон фантазии, прегърбеният, дебел Ромео изправи рамене и изпъчи гърди. Усмивката на неподправено удоволствие му придаде вид на десет години по-млад, макар че пак приличаше на шар пей.
И в онзи трансцендентен миг, когато горкият човечец несъмнено се чувстваше по-жизнен и щастлив, отколкото беше през цели седмици, месеци и вероятно години, Ив извади от голямата си дамска чанта беретата със заглушител и го простреля три пъти.
В голямата си дамска чанта носеше и фотоапарат „Полароид“. Макар да се притесняваше, че някоя кола може да спре на паркинга или други посетители да излязат от бара, Ив направи три снимки на мъртвеца, прострян на асфалта до понтиака си.
Докато караше към дома си, тя мислеше за благородната постъпка, която бе извършила — помогна на милия човек да намери изход от несъвършения си живот и го освободи от пренебрежението на другите, депресията, самотата и отчаянието. От очите й бликнаха сълзи. Тя не се разрида, нито се разчувства толкова силно, че да загуби контрол над волана. Хлипаше тихо, макар че състраданието в сърцето й беше силно и завладяващо.
Ив плака през целия път до дома си и докато влезе в спалнята, където нареди на нощното шкафче снимките, за да може Рой да ги види, когато след ден-два се върнеше от Колорадо. И тогава стана нещо странно. Колкото и развълнувана да беше от онова, което бе извършила, и колкото и обилни и искрени да бяха сълзите й, тя почувства невероятно силна сексуална възбуда.
Рой стоеше с художника до прозореца и гледаше лимузината, която даде на заден ход и потегли обратно по селския път. Щеше да се върне да ги вземе, след като свършеше драмата през нощта.
Двамата бяха в предната стая на хамбара. Мракът избледняваше само от лунните лъчи, които проникваха през прозорците и от малката зелена лампа на алармената система на вратата. Използвайки цифрите, които Гари Дювал бе научил от семейство Дресмънд, Рой бе изключил алармата, после я бе пренастроил. Нямаше детектори за движение, а само магнитни контакти на всяка врата и прозорец, затова той и художникът можеха да се движат свободно, без да задействат системата.
Стаята на първия етаж, в която се намираха, някога беше частна галерия, където Стивън бе излагал най-харесваните от него картини. Сега помещението беше празно и всеки звук глухо отекваше между студените стени. Бяха изминали шестнайсет години, откакто изкуството на великия мъж бе украсявало това място.
Рой знаеше, че ясно ще помни този миг до края на живота си, така както никога нямаше да забрави изражението на учудване на лицето на Ив Жаме, когато той дари покой на мъжа и жената на ресторантския паркинг. Макар степента на човешкото несъвършенство да гарантираше, че съществуващата човешка драма винаги ще бъде трагедия, имаше мигове на неповторимо преживяване като този, заради които си заслужаваше да се живее.
За съжаление повечето хора бяха твърде плахи и стеснителни, за да се възползват от мига и да открият какво означава такова неповторимо духовно извисяване. Но стеснителността не беше един от недостатъците на Рой.
Откровеността за състрадателния кръстоносен поход му бе спечелила насладите в спалнята на Ив и Рой бе решил, че отново е необходимо откровение. Докато пътуваха през планините, той осъзна, че малцина притежават аспекта на съвършенство на Стивън, макар естеството на съвършенството му да беше по-изтънчено от зашеметяващата красота на Ив и по-скоро долавящо се със сетивата, отколкото видимо. Интригуващо. Загадъчно. Инстинктивно Рой почувства, че двамата със Стивън са сродни души. Между тях можеше да възникне истинско приятелство, ако Рой се разкриеше пред художника така откровено, както бе сторил пред Ив в Лас Вегас.