Полагайки огромни усилия да прикрие следите си, Спенсър първо получи достъп до компютрите в Главното управление на полицията в Лос Анджелис, оттам проникна в системата на Главната прокуратура в Сакраменто и после — в компютъра на Апелативния съд, откъдето научи адреса, на който Бекуот щеше да живее. Анонимните обаждания до неколцина репортери принудиха Апелативния съд да отложи освобождаването му от затвора, докато намерят ново тайно местожителство. През следващите пет седмици Спенсър разкри още три адреса почти веднага, след като Апелативният съд ги определи.
Макар че длъжностните лица като обезумели се опитваха да открият предател в системата на съда, никой не се запита — поне публично — дали изтичането на информация не е от собствените им компютърни файлове, в които е проникнал някой умен хакер. Най-сетне, признавайки поражението, те настаниха Бекуот в запустялата къща на пазач, намираща се на територията на затвора „Сан Куентин“.
След две години, когато периодът на наблюдение свърши, Бекуот отново щеше да се разхожда спокойно по улиците и сигурно щеше да съсипе психически, ако не и физически, още деца. Но поне известно време той нямаше да може да се настани в квартал с нищо неподозиращи, невинни жители.
Ако можеше да намери начин да получи достъп до компютъра на Господ, Спенсър щеше да се намеси в съдбата на Хенри Бекуот, като го порази с внезапен и смъртоносен сърдечен удар или го изправи на пътя на камион, който да го прегази и да изчезне безследно. Спенсър нямаше да се поколебае да раздаде правосъдието, което съвременното общество — объркано и морално парализирано от фройдизма — нямаше сили да приложи.
Спенсър не беше герой, нито братовчед на Батман, тръгнал да спасява света. Той се носеше в киберпространството — онова тайнствено измерение на енергия и информация в компютрите и компютърните мрежи, защото това му харесваше, както Таити и Тортугиля привличаха някои хора, и го съблазняваше както Луната и Марс изкушаваха мъжете и жените да станат космонавти.
Вероятно най-примамливият аспект на онова друго измерение беше потенциалът за изследване и открития, който предполагаше, при това без пряка човешка намеса. Спенсър избягваше компютърните реклами и разговорите между потребители. За него киберпространството беше ненаселена вселена, създадена от човешки същества и въпреки това лишена от тях. Той бродеше из огромни структури от информация, много по-величествени от египетските пирамиди, развалините на древния Рим или мравуняците в стил рококо, каквито представляваха най-големите градове в света, и въпреки това не виждаше човешко лице и не чуваше човешки глас. Спенсър беше Колумб, но без моряци, Магелан, движещ се по електронни магистрали и през метрополии от информация, безлюдни като изоставените градове на дивата пустош в Невада.
Той седна пред единия от компютрите си, включи го и пийна кафе, докато машината извършваше встъпителните процедури, които включваха антивирусна програма „Нортън“, за да бъде сигурен, че никой от файловете му не е бил заразен от вирус-унищожител по време на предишното му проникване в националните информационни мрежи. Компютърът беше чист.
Първият телефонен номер, който Спенсър написа, беше на службата, предлагаща двайсет и четири часова информация за фондовата борса. Връзката се осъществи за секунди и на екрана се появи поздрав:
ДОБРЕ ДОШЛИ В СВЕТОВНАТА ИНФОРМАЦИОННА СЛУЖБА НА ФОНДОВАТА БОРСА.
Използвайки идентификацията си на абонат, Спенсър поиска информация за японската борса. В същото време активира паралелна програма, измислена от него, която претърсваше отворената телефонна линия, за да провери дали има електронен подпис на подслушвателно устройство. Световната информация на фондовата борса беше законна служба и никоя полицейска агенция нямаше основание да подслушва линиите.
Роки излезе от кухнята и потърка глава в крака на Спенсър. Кучето не можеше да е изпило толкова бързо портокаловия сок. Явно беше по-скоро самотно, отколкото жадно.
Съсредоточил вниманието си върху монитора, Спенсър протегна ръка и нежно го почеса зад ушите.
Нищо, което бе направил като хакер, не би привлякло вниманието на властите, но трябваше да бъде предпазлив. През последните години Националната служба по сигурността, Федералното бюро за разследване и други организации бяха създали компютърни отдели, които настървено преследваха нарушителите.
Понякога бяха престъпно настървени, защото всеки проект, свързан с компютърни престъпления, трябваше да оправдае непрекъснато нарастващия си бюджет. Всяка година се изискваха се по-голям брой арести и присъди, за да се затвърди убеждението, че електронните кражби и вандализъм ескалират в застрашителни мащаби. В резултат на това от време на време събираха неубедителни доказателства и изправяха пред съда хакери, които не бяха откраднали нищо. Не ги подвеждаха под съдебна отговорност за назидание на останалите, а само за да стъкмят статистическите данни, необходими за осигуряването на по-щедро финансиране на проекта.