Часовникът му показваше двайсет и два и двайсет. Макар че на Източното крайбрежие беше три часа по-късно, Рой знаеше, че връзката му във Вирджиния чака.
Той спря на първия червен светофар и отвори дипломатическото куфарче. Включи компютъра, който още беше свързан с клетъчния телефон. Не го изключваше, защото се нуждаеше и от двете устройства. Бързо натисна няколко клавиша и настрои клетъчния телефон да отговаря на предварително програмирани устни инструкции и да функционира като високоговорител, така че ръцете му да бъдат свободни да шофира.
Зелената светлина блесна. Рой премина кръстовището и каза телефонния номер във Вирджиния.
След второто позвъняване се чу познатият глас на Томас Съмъртън.
— Ало?
— Може ли да говоря с Джери? — попита Рой.
— Съжалявам. Сбъркали сте номера — отговори Съмъртън и затвори.
— Моля, прекъсни линията — каза Рой.
След десет минути Съмъртън щеше да му се обади от безопасен телефон и щяха да разговарят, без да се страхуват, че ги записват.
Рой мина покрай бляскавите магазини на Родео Драйв, отправи се към Санта Моника Булевард и после свърна на запад, към жилищния квартал. Сред огромните дървета се извисяваха огромни, скъпи къщи — привилегировани жилища, които според него унизяваха останалите хора.
Телефонът иззвъня и той не посегна към клавиатурата, а рече:
— Моля, приеми обаждането.
Чу се изщракване и връзката се осъществи.
— Моля, включи закодиращото устройство — добави Рой.
Компютърът изписука, за да покаже, че всичко, което Рой ще каже, ще бъде неразбираемо за всеки друг, освен него и Съмъртън. Докато се предаваше, разговорът щеше да бъде накъсан на малки части от звуци, които щяха да бъдат пренаредени произволно от контролиращия фактор. Двата телефона бяха синхронизирани с един и същ контролиращ фактор, така че безсмислените потоци от звуци да бъдат отново подредени в разбираема реч, когато стигнеха до потребителя.
— Видях репортажа за Санта Моника — каза Съмъртън.
— Според съседите тя е била там тази сутрин. Но трябва да се е измъкнала следобед, докато монтирахме уредите за наблюдение.
— Какво й е подсказало да избяга?
— Бих се заклел, че тя има шесто чувство за нас. — Рой зави на запад по Сънсет Булевард и се сля с потока коли, които се плъзгаха по мокрия асфалт. — Чу ли за мъжа, който се е появил там?
— И изчезнал.
— Не действахме немарливо.
— Тогава просто му е провървяло.
— Не. По-лошо. Знаел е какво прави.
— Искаш да кажеш, че е човек с история?
— Да.
— Местно, щатско или федерално досие?
— Обезвредил е член на екипа.
— Тогава е знаел няколко урока повече от тях.
Рой свърна надясно и подкара по не толкова оживена улица, където къщите бяха скрити зад огради, високи живи плетове и дървета с разлюлени от вятъра клони.
— Ако успеем да го открием, какво да научим от него?
Преди да отговори, Съмъртън се замисли за миг.
— Разбери кой е и за кого работи.
— И после да го задържа?
— Не. Залогът е твърде голям. Направи така, че да изчезне.
Криволичещите улици се виеха по обрасли с дървета хълмове и между уединени имения.
— Това означава ли, че временно ще спрем да издирваме жената?
— Не. Видиш ли я, елиминирай я. Нещо друго случи ли се при теб?
Рой се сети за господин и госпожа Бетънфилд, но не спомена за тях. Изключителното състрадание, което бе проявил към двамата съпрузи, нямаше нищо общо с работата му и Съмъртън не би го разбрал.
— Жената ни е оставила нещо — рече той.
Съмъртън не каза нищо, вероятно защото предполагаше какво е оставила жената.
— Снимка на хлебарка, закована на стената.
— Очисти я — нареди Съмъртън и затвори.
Рой направи дълъг завой под мокрите клони на магнолиите, мина покрай ограда от ковано желязо и каза:
— Спри кодирането.
Компютърът изписука, за да покаже, че е изпълнил командата.
— Установи връзка, моля — заповяда Рой и каза телефонния номер, който щеше да го пренесе в обятията на „Мама“.
Екранът примига и се появи въпрос:
КОЙ ХОДИ ТАМ?
За разлика от телефона, „Мама“ не реагираше на устни команди, затова Рой отби встрани на тесния път и спря пред алеята между две порти от ковано желязо, високи два метра, за да напише отговорите си на въпросите на компютърната система за сигурност. Предаде отпечатъка на палеца си и получи достъп до „Мама“, която се намираше във Вирджиния.
Избра „СИЛИ НА РЕДА“ и после „ЛОС АНДЖЕЛИС“ и се свърза с най-голямото от бебетата на „Мама“ на Западното крайбрежие.
Сетне претърси менютата в компютъра на полицията на Лос Анджелис и стигна до файловете на отдела по фотоанализ. Файлът, който го интересуваше, в момента беше активиран, както и предполагаше, и Рой се включи, за да гледа.