Изведнъж нощта става съвсем тиха, а въздухът — неестествено неподвижен, сякаш далечният вопъл на страх е бил звукът на двигателите на съзиданието, които, изскърцвайки, спират. Звездите са твърди точки светлина и престават да блещукат, а луната все едно изглежда като нарисувана на платно. Дърветата, храстите, летните цветя, полята, хълмовете и далечните планини приличат на изкристализирали сенки в различни оттенъци на черното и крехки като тънък лед. Въздухът сигурно още е топъл, но аз съм скован от студ.
Безшумно затварям прозореца, обръщам се с гръб към него и тръгвам към леглото. Клепачите ми натежават. Не съм се чувствал толкова уморен.
Но в същия миг осъзнавам, че в мен има необяснимо противоречие. Умората ми не е толкова физическа, колкото психическа и сънят е по-скоро желание, отколкото потребност. Сънят е бягство. От страха. Треперя, но не от студ. Въздухът е топъл. Аз треперя от страх.
Но страх от какво? Не мога да разпозная източника на безпокойството си.
Знам, че виковете, които чух, не са обикновени. Стенанията отекват в съзнанието ми. Смразяващи вопли. Напомнят ми нещо, което съм чувал и преди, макар да не мога да си спомня какво, кога и къде. Колкото по-дълго окаяните стенания отекват в паметта ми, толкова по-бързо бие сърцето ми.
Изпитвам отчаяно желание да си легна, да забравя виковете, нощта, бухала и въпроса му, но знам, че няма да заспя.
Облечен съм само по гащета, затова бързо намъквам джинсите. Сега, когато съм твърдо решен да действам, сънят не ме привлича. Всъщност съм обзет от чувство за неотложност — толкова странно, колкото и предишното ми усещане за умора и желание да заспя. Излизам от спалнята, тласкан от непреодолимо любопитство, от желание за среднощно приключение, присъщо на всички момчета, и от ужасната истина, която още не съзнавам, че знам.
Къщата е студена, защото моята стая е единственото помещение без климатична инсталация. Няколко лета поред аз затварям отдушниците, за да се предпазя от хладния поток, защото предпочитам благодатта на чистия въздух, дори във влажна юлска нощ… и защото от няколко години не мога да спя от съскането и бръмченето на климатичната инсталация. Отдавна се страхувам, че този тих, но постоянен шум ще заглуши някой друг звук в нощта, който трябва да чуя, за да оцелея. Нямам представа какъв може да е онзи друг звук. Страхът ми е безпочвен и детински и аз се смущавам от него. Но въпреки това страхът контролира навиците ми на сън.
Коридорът на горния етаж е посребрен от лунната светлина, която струи през двете капандури. Тук-там покрай стените леко проблясва лакираният чамов под. В средата на коридора има персийски килим със сложни шарки, чиито извити и вълнообразни очертания поглъщат лъчите на пълната луна и неясно ги отразяват. Под мен сякаш има стотици бледи, фосфоресциращи, преплетени форми и сякаш не стъпвам по килим, а — подобно на Исус — вървя по водите на море и гледам загадъчните обитатели на дъното.
Минавам покрай стаята на баща ми. Вратата е затворена.
Стигам до стълбището, където се поколебавам.
Къщата е тиха.
Слизам по стълбите. Треперя, търкам голите си ръце с длани и се чудя на необяснимия си страх. Вероятно още в този миг аз смътно осъзнавам, че слизам там, откъдето никога няма да мога да изляза…
Докато кучето слушаше като изповедник, Спенсър разказа всичко за онази отдавнашна нощ, за скритата врата, за тайното място и за пулсиращото сърце на кошмара. Докато говореше, гласът му постепенно заглъхна и се превърна в шепот.
Когато спря да разказва, Спенсър временно бе изпаднал в състояние на покой, което щеше да изчезне с появата на зората, но беше приятно заради уклончивостта и мимолетността си. Пречистен, той най-сетне затвори очи и разбра, че ще спи, без да сънува.
На сутринта щеше да започне да търси жената.
Изпитваше неловкото чувство, че върви през истински ад, какъвто често бе описвал на търпеливото куче. Нямаше друг избор. Пред него имаше само един приемлив път и Спенсър беше принуден да тръгне по него.
А сега, заспивай.
Навън се лееше дъжд и ромоленето приличаше на звука на опрощението — макар че някои петна никога не изчезват.
6.
На сутринта Спенсър видя, че има няколко незначителни охлузвания и червени белези по лицето и ръцете, останали от отломките на гранатите със сълзотворен газ. В сравнение с белега на лицето му, онези рани едва ли биха предизвикали коментар. Той седна пред бюрото си в хола, закуси с английски кифлички и кафе и проникна в компютъра на областните данъчни власти. Установи, че едностайната къща в Санта Моника, където до предишния ден бе живяла Валери, е собственост на фамилния фонд на Луис и Мей Лий. Сметките за данък сгради се изпращаха на нещо, наречено „Китайска мечта“ в Западен Холивуд.