Докато Спенсър минаваше покрай затворената галерия, някой проговори от мрака на входа. Гласът беше сух — пълна противоположност на напоената с влага нощ — дрезгав и стържещ.
— Знам кой си.
Спенсър спря, присви очи и се вторачи в тъмата. Във входа седеше мъж — разперил крака и подпрял гръб на вратата на галерията. Беше немит и небръснат и не приличаше на човек, а по-скоро на купчина вехти дрипи, просмукани с толкова много органична мръсотия, че оттам спонтанно се бе зародил злокачествен живот.
— Знам кой си — тихо, но ясно повтори скитникът.
От входа се разнесе воня на пот и урина и изпарения на евтино вино.
От края на седемдесетте години, когато повечето душевноболни бяха пуснати от санаториумите в името на гражданските свободи и състраданието, броят на бродещите насам-натам, дрогиращи се и психически болни обитатели на улиците се увеличаваше постоянно. Те обикаляха американските градове, защитавани от политиците, но никой не се грижеше за тях. Бяха нещо като армия от живи мъртъвци.
Пронизителният шепот беше сух и тайнствен като гласа на оживяла мумия.
„Знам кой си.“
Спенсър трябваше да продължи да върви.
Бледото лице и сплъстените коси на скитника се виждаха неясно в мрака. Хлътналите му очи бяха бездънни като пресъхнали кладенци.
„Знам кой си.“
— Никой не знае — отговори Спенсър, прокара пръсти по белега си и мина покрай затворената галерия и съсипания мъж.
— Никой не знае — прошепна скитникът. Вероятно забележката му, която отначало прозвуча тайнствено и проницателно, дори зловещо, не беше нищо повече от несъзнателно повторение на последните думи на случаен минувач. — Никой не знае.
Спенсър спря пред бара. Дали не правеше ужасна грешка? Той се поколеба, сложил ръка на дръжката на червената врата. Скитникът отново проговори от сенките. На фона на ситния ръмеж, в предупреждението му се долови обсебеността на прекъсван от атмосферни смущения глас по радио, говорещ от далечна станция в някой край на света.
— Никой не знае…
Спенсър отвори червената врата и влезе.
Беше сряда и на гишето за резервации нямаше никой. Може би дори в петък и в събота нямаше посрещач. Заведението не беше много посещавано.
Топлият въздух беше застоял, задушен и осеян със сини струйки цигарен дим. В отсрещния ляв ъгъл пианистът, седнал в светлината на прожектора, без настроение свиреше интерпретация на „Мандарина“.
Украсено в черно, сиво и лъскава стомана, с огледала на стените, които хвърляха преплитащи се кръгове мъглява сапфиреносиня светлина на тавана, заведението сякаш бе възвърнато от една изчезнала епоха, където бе имало стил. Сега тапицерията беше протрита, а огледалата — напукани. Стоманата бе потъмняла от наслоения цигарен дим.
Повечето маси бяха свободни. До пианото седяха две възрастни двойки.
Спенсър се приближи до бара, който се намираше вдясно, и се настани на високото столче в края, колкото е възможно по-далеч от музиканта.
Барманът беше плешив и имаше бледо лице и воднисти очи. Заучената му учтивост и престорена усмивка не можеха да скрият досадата. Работеше с продуктивността и безпристрастието на робот и обезкуражаваше разговорите, като отбягваше да гледа хората в очите.
До бара седяха двама мъже на около петдесет години. Бяха сами и се мръщеха на питиетата си. Горните копчета на ризите им бяха разкопчани, а вратовръзките — кривнати на една страна. Изглеждаха озадачени и навъсени, сякаш бяха служители на рекламна агенция, уволнени преди десет години, но още ставаха рано и се издокарваха, защото не знаеха какво друго да правят. Може би бяха дошли в „Червената врата“, защото след работа се бяха отбивали там в дните, когато още хранеха някаква надежда.
Единствената сервитьорка, която обслужваше масите, беше поразително красива, наполовина виетнамка, наполовина чернокожа. Носеше същите дрехи, с които тя — и Валери — бяха облечени предишната вечер — черни обувки с високи токчета, къса черна пола и черна блуза с къси ръкави. Валери я бе нарекла Роузи.
След петнайсет минути Спенсър спря Роузи и попита:
— Валери на работа ли е тази вечер?
— Би трябвало да бъде.
Той се успокои. Валери не бе излъгала. Спенсър мислеше, че ще го подведе, като деликатен начин да се отърве от него.
— Притеснявам се за нея — добави Роузи.