— Като се има предвид перспективата, с която трябваше да работи компютърът в този случай, вероятността това лице да съответства на истинското, е деветдесет и четири процента.
— Мисля, че това е по-хубаво от портрет по описание, нарисуван от полицейски художник.
— Много по-хубаво. Нещо не е ли наред? — след миг мълчание попита тя.
Рой осъзна, че Мелиса го гледа, а той се е вторачил в устата й.
— Ами… — Рой погледна портрета на загадъчния мъж. — Питах се… Каква е тази линия на дясната страна на лицето?
— Белег.
— Наистина ли? Сигурна ли си? От ухото до върха на брадичката?
— Голям белег — отговори тя и отвори едно от чекмеджетата на бюрото си. — Цикатриксиален. Предимно гладка тъкан, тук-там набръчкана по краищата.
Рой отново погледна първата снимка и видя, че там се вижда част от белега, макар отначало да го бе помислил за нещо друго.
— Стори ми се, че е ивица светлина между сенките. Лъч от улична лампа.
— Не.
— Не е ли възможно да е светлина?
— Не. Белег е — категорично заяви Мелиса и извади книжна кърпичка от отвореното чекмедже.
— Страхотно. Лесно ще го идентифицираме. Този тип, изглежда, е изкарал специална подготовка — или военна, или паравоенна. И с този белег… Обзалагам се, че го е получил по време на изпълнение на служебния дълг. Бил е тежко ранен. Може би толкова тежко, че са го освободили от длъжност или е бил пенсиониран по инвалидност — психическа или физическа.
— Полицията и военните организации не унищожават архивите си.
— Точно така. Ще го хванем за седемдесет и два часа. По дяволите, по-скоро за четирийсет и осем. Благодаря, Мелиса.
Тя бършеше устните си с кърпичката. Не я интересуваше дали размазва червилото си, защото не боядисваше устните си. Пък и не беше необходимо. Червилото нямаше да я направи по-красива.
Рой остана очарован от начина, по който сочните й, Меки устни нежно се притиснаха до меката кърпичка.
Осъзна, че се е вторачил в нея, а тя отново забелязва този факт. Той отмести поглед към очите й.
Мелиса леко се изчерви, извърна глава и хвърли кърпичката в кошчето за отпадъци.
— Може ли да взема това копие? — попита Рой и посочи компютърния портрет.
Тя извади кафяв плик, даде му го и каза:
— Сложих тук пет разпечатки и две дискети с портрета.
— Благодаря, Мелиса.
— Моля.
Страните й още бяха румени и Рой усети, че за пръв път, откакто я познава, е проникнал отвъд хладната й, делова фасада и се е докоснал до душата й — истинската й изящна и чувствена същност, която Мелиса обикновено се стремеше да прикрива. Той се запита дали да не й предложи среща.
Рой извърна глава и се вторачи в работниците в компютърната лаборатория. Беше убеден, че те са доловили атмосферата на еротична възбуда, витаеща в кабинета на шефката им. Но и тримата изглеждаха погълнати в работата си.
Когато Рой отново се обърна към Мелиса, готов да я покани на вечеря, тя крадешком бършеше ъгълчето на устните си с върха на пръста си. Мелиса се опита да прикрие това, като сложи ръка на устата си и се престори, че кашля.
Изумен, Рой установи, че тя е изтълкувала погрешно сладострастния му поглед. Мелиса явно бе помислила, че вниманието му е привлечено към устните й, защото там има троха или са изцапани с нещо.
Тя не забелязваше страстта му. Ако наистина беше лесбийка, Мелиса сигурно бе предположила, че Рой знае за това и не би проявил интерес към нея. Ако не беше лесбийка, тя вероятно не можеше да си представи да се хареса — или да бъде обект на желанието — на мъж със закръглено лице, двойна брадичка и пет излишни килограма на ханша. Той се бе сблъсквал и преди с този предразсъдък — външността. Много жени с промити мозъци от консуматорската култура, която внушаваше фалшиви ценности, се интересуваха само от мъже, изглеждащи като онези в рекламите за „Марлборо“ или на „Кевин Клайн“. Те не разбираха, че мъжът с добродушното лице на любим чичо, може да е по-мил, по-мъдър, по-отзивчив и по-добър любовник от сексапилния мускулест здравеняк, който прекарва повечето си време в гимнастическия салон. Жалко, ако Мелиса беше толкова празноглава. Колко жалко.
— Мога ли да направя още нещо за теб? — попита тя.
— Не. Вече направи много. Щом разполагаме с този портрет, няма начин да не го хванем.
Мелиса кимна.
— Трябва да отида в лабораторията за отпечатъци, за да проверя дали са заснели нещо от фенерчето или от прозореца на банята.
— Да, разбира се — смутено каза тя.
Рой погледна за последен път съвършената й уста, затвори вратата след себе си и прекоси две трети от компютърната лаборатория, после се обърна. Надяваше се, че тя го гледа. Но Мелиса отново седеше зад бюрото си. Държеше пудриера и оглеждаше устните си в огледалцето.