Луис Лий се усмихна.
— Те не ме интересуват.
— Извинете, но думите ви звучат малко параноично.
— Говоря само от личен опит.
— Тогава животът ви е бил по-интригуващ, отколкото изглежда.
— Да — отговори Лий, но не добави нищо повече и след миг мълчание продължи: — Колкото по-голямо е едно правителство, толкова по-вероятно е да е пълно с такива тайни организации — някои малки, но други не. А американското правителство е голямо, господин Грант.
— Да, но…
— Преките и косвените данъци изискват обикновеният гражданин да работи от януари до средата на юли, за да плати дължимото на правителството. Едва след това трудещите се мъже и жени започват да работят за себе си.
— И аз съм чувал тези статистически данни.
— А когато е толкова голямо, правителството става и арогантно.
Луис Лий не приличаше на фанатик. В гласа му не се долавяше нито гняв, нито огорчение. Всъщност, макар да бе предпочел да се обгради с красиви френски мебели, той излъчваше спокойствието на будист, непретенциозност и типично азиатско примирение с настоящата ценностна система на света. Приличаше повече на прагматик, отколкото на кръстоносец.
— Враговете на госпожица Кийн са и мои врагове, господин Грант.
— И мои.
— Но нямам намерение да се превръщам в мишена — както постъпвате вие. Снощи не изразих съмнения към документите на тримата мъже, които се представиха за федерални агенти. Това нямаше да бъде разумно. Вярно, не им помогнах, но се престорих, че им съдействам. Знаете какво имам предвид.
Спенсър въздъхна и прегърби рамене.
Лий сложи ръце на коленете си и се наведе напред. Проницателните му черни очи отново се видяха, когато се отмести от разноцветната светлина на лампата.
— Вие сте били човекът в къщата й снощи — заяви той.
Спенсър се изненада за пореден път.
— Откъде знаете, че съм бил там?
— Агентите разпитваха дали госпожица Кийн живее с мъж с ръст и тегло като вашите. Мога ли да попитам какво правехте там?
— Валери закъсня за работа и аз се разтревожих. Отидох в дома й, за да проверя дали не се е случило нещо.
— И вие ли работите в „Червената врата“?
— Не. Чаках я там. — Спенсър реши да каже само това. Останалото беше заплетено и неудобно. — Може ли да ми кажете нещо, което би ми помогнало да намеря Валери?
— Не.
— Единственото ми желание е да й помогна, господин Лий.
— Вярвам ви.
— Тогава защо не ми съдействате? Какво пишеше във формуляра й за наемане на къща? Предишен адрес, месторабота, кредитна справка? Всичко, което би ми помогнало и насочило.
Бизнесменът се облегна назад и премести късите си ръце на облегалката на креслото.
— Нямаше формуляр.
— Вие притежавате много сгради и съм убеден, че онзи, който отговаря за това, се нуждае от подобни формуляри.
Луис Лий повдигна вежди — театрално изражение за такъв невъзмутим човек.
— Проучили сте ме. Много добре. Е, в случая с Валери Кийн нямаше формуляр, защото ми я препоръча един човек от „Червената врата“, който също беше мой наемател.
Спенсър се сети за красивата сервитьорка, която беше наполовина виетнамка, наполовина чернокожа.
— Роузи?
— Може би.
— Тя и Валери приятелки ли са?
— Да. Запознах се с госпожица Кийн и я одобрих. Прецених, че мога да й имам доверие. Това беше всичко, което ми бе необходимо да знам за нея.
— Тогава трябва да говоря с Роузи.
— Тя несъмнено ще бъде на работа довечера.
— Трябва да говоря с нея, колкото е възможно по-скоро. Отчасти заради разговора с вас имам ясното чувство, че някой ме преследва и може би нямам време.
— Мисля, че преценката ви е точна.
— Тогава трябва да знам фамилното име и адреса на Роузи.
Луис Лий мълча толкова дълго, че Спенсър се изнерви.
— Господин Грант, аз съм роден в Китай. Когато бях дете, избягахме от комунистите и емигрирахме в Ханой, Виетнам, който тогава беше под контрола на французите. Загубихме всичко, но това беше по-добре, отколкото да сме сред десетте милиона, ликвидирани от председателя Мао.
Макар да нямаше представа какво общо би могла да има личната история на бизнесмена с неговия проблем, Спенсър знаеше, че между двете неща има връзка, която скоро ще се изясни. Луис Лий беше китаец, но не и неразгадаем. Всъщност, по свой начин, той беше откровен като селянин от Нова Англия.
— Китайците във Виетнам бяха потискани. Животът им беше тежък. Но французите обещаха да ни пазят от комунистите. Само че не успяха. Когато през 1954 година Виетнам бе разделен, аз още бях малко момче. Отново избягахме — този път в Южен Виетнам — и пак загубихме всичко.