— Разбирам.
— Едва ли. Но скоро ще започнете да схващате. След година започна гражданската война. През 1959 година малката ми сестра беше убита на улицата в снайперистка престрелка. Три години по-късно, седмица след като Джон Кенеди обеща, че Съединените щати ще гарантират свободата ни, баща ми бе убит от бомба на терористи, поставена в сайгонски автобус.
Лий затвори очи и скръсти ръце. Имаше такъв вид, сякаш по-скоро размишляваше, отколкото си спомняше.
Спенсър чакаше.
— В края на април 1975 година, когато Сайгон падна, аз бях трийсетгодишен. Имах четири деца и съпруга. Мей. Майка ми още беше жива. Както и един от тримата ми братя, и две от децата му. Общо десет човека от семейството. След шест месеца на терор починаха майка ми, брат ми, една от племенниците ми и един от синовете ми. Не можах да ги спася. Останалите шестима… се присъединихме към група от други трийсет и двама и се опитахме да избягаме по море.
— Лодкари — с уважение отбеляза Спенсър, който знаеше какво е да си скъсал с миналото си, да бягаш, да се страхуваш и всеки ден да се бориш да оцелееш.
Без да отваря очи, Лий продължи да разказва спокойно, сякаш подробно описваше разходка сред природата. — Времето се развали и пирати се опитаха да превземат кораба ни. Виетконгци. Щяха да убият мъжете, да изнасилят и да убият жените и да откраднат оскъдните ни вещи. Осемнайсет от нас загинаха в опит да отблъснат атаката им. Единият беше моят син. Десетгодишен. Застреляха го. Не можах да направя нищо. Другите се спасихме, защото внезапно времето се влоши толкова много, че пиратският кораб се оттегли, за да не се разбие. Бурята ни раздели. Високите вълни блъснаха в морето още двама от нас. Останахме осемнайсет. Времето се оправи, но корабът ни беше повреден. Моторът не работеше. Нямахме платна, нито радиопредавател. Намирахме се насред Южнокитайско море.
Спенсър вече не беше в състояние да гледа невъзмутимия мъж, но и не можеше да откъсне поглед от него.
— Настана жестока жега, която продължи шест дни. Нямаше вода за пиене. Храната беше малко. Една жена и четири деца умряха, преди да прекосим граничните води и да ни спаси американски военен кораб. Едно от децата, което почина от жажда, беше дъщеря ми. Не можах да я спася. Вече не бях в състояние да спася никого. От семейството ми останаха четирима — съпругата ми, единствената ми оцеляла дъщеря и една от племенниците ми. И аз.
— Съжалявам — каза Спенсър, но думата беше толкова неуместна, че изпита желание да не я бе произнасял.
Луис Лий отвори очи.
— Преди повече от двайсет години от онзи разпадащ се кораб бяха спасени още девет човека. Както сторих и аз, те също приеха американски малки имена и днес сме партньори в ресторанта. Имаме и друг бизнес. Смятам ги за членове на семейството ми. Ние сме отделен народ тук, господин Грант. Смятам се за американец, защото вярвам в американските идеали. Обичам тази страна и народа й. Но не обичам правителството й. Не мога да обичам нещо, на което не вярвам. Не вярвам и на никое друго правителство в света. Това безпокои ли ви?
— Да. Разбираемо е, но потискащо.
— Като индивиди, семейства, съседи и членове на една общност, хората от всички раси и политически възгледи обикновено са порядъчни, любезни и състрадателни. Но в големите корпорации или правителства, когато в ръцете им се съсредоточи огромна власт, някои стават чудовища, макар и с добри намерения. Аз не мога да бъда лоялен към чудовища. Предан съм само на семейството си, на съседите ми и на общността.
— Мисля, че това е справедливо.
— Роузи, сервитьорката от „Червената врата“, не беше сред хората в кораба. Но майка й беше виетнамка, а баща й — американец, който почина там. Ето защо тя е член на моята общност.
Спенсър беше толкова захласнат в разказа на Луис Лий, че забрави молбата си, която предизвика тези ужасни спомени. Искаше да разговаря с Роузи, колкото е възможно по-скоро и му трябваше фамилното й име и адреса.
— Роузи не бива да бъде замесвана в тази история — добави Лий. — Казала е на онези мошеници от ФБР, че не познава добре госпожица Кийн и аз не желая да я въвличате повече.
— Само искам да й задам няколко въпроса.
— Ако ви видят с нея и ви идентифицират като мъжа, който снощи е бил в къщата, те ще помислят, че Роузи е била нещо повече от колежка на госпожица Кийн.
— Ще бъда дискретен, господин Лий.
— Да. Това е единствената възможност, която ви давам.
Вратата тихо се отвори. Спенсър се обърна и видя, че любезният му придружител се връща в стаята. Не го беше чул да излиза.
— Тя го помни. Въпросът е уреден — каза сервитьорът, приближи се до Лий и му даде лист от тефтерче.