— В тринайсет часа Роузи ще ви чака на този адрес — рече Лий. — Тя не живее там. Може да наблюдават апартамента й.
Бързината, с която срещата бе уредена, се стори вълшебна на Спенсър.
— Роузи няма да бъде следена. Погрижете се да не следят и вас — добави Лий и стана.
Спенсър също се изправи и рече:
— Господин Лий, вие и вашето семейство…
— Да?
— Историята ви е поразителна.
Лий леко се поклони. После се обърна, тръгна към бюрото си и добави:
— И още нещо, господин Грант.
Когато Лий издърпа едно от чекмеджетата, Спенсър изпита безумното чувство, че този спокоен, добродушен господин, който приличаше на професор, ще извади пистолет със заглушител и ще го застреля. Параноята беше като инжекция амфетамин, сложена право в сърцето.
Лий измъкна нещо като медальон от нефрит на верижка.
— Понякога ги давам на хора, които явно се нуждаят от тях.
Уплашен, че двамата мъже ще чуят ударите на сърцето му, Спенсър се приближи до Лий и прие подаръка.
Медальонът беше пет сантиметра в диаметър. От едната страна бе гравирана глава на дракон, а от другата — също така стилизиран фазан.
— Вижда ми се твърде скъп, за да…
— Обикновен сапунен камък. Фазани и дракони, господин Грант. Вие се нуждаете от силата им. Фазаните и драконите означават благополучие и дълъг живот.
— Това амулет ли е?
— Да, и много помага. Видяхте ли Куан Ин, когато влязохте в ресторанта?
— Моля?
— Дървената статуя до вратата.
— Да. Жената с миловидното лице.
— В нея живее дух, който не позволява на врагове да прекрачат прага ми. — Изражението на Лий беше сериозно, както когато разказваше за бягството си от Виетнам. — Тя не пуска завистливи хора, а самосъжалението и завистта са най-опасните от всички емоции.
— Вярвате в това, след като сте имали такъв живот?
— Трябва да вярваме в нещо, господин Грант.
Двамата стиснаха ръце.
Спенсър прибра листа от тефтерче и медальона и тръгна след придружителя си.
Качиха се в асансьора и Спенсър си спомни кратката размяна на реплики между сервитьора и плешивия китаец, когато влязоха във фоайето.
— Докато слизахме тук, ме прегледаха за оръжия, нали?
Придружителят, изглежда, намери въпроса за интересен, но не отговори.
Минута по-късно, когато стигнаха до външната врата, Спенсър спря, за да разгледа Куан Ин.
— Господин Лий наистина ли мисли, че тя го пази от врагове?
— Щом мисли, тогава е така. Господин Лий е страхотен човек.
— Вие бяхте ли на кораба?
— Бях едва осемгодишен. Майка ми беше жената, която умря от жажда в деня, когато ни спасиха.
— Господин Лий каза, че не е спасявал никого.
— Той спаси всички ни — рече придружителят и отвори вратата.
Спенсър се озова на тротоара пред ресторанта. Ярката слънчева светлина го заслепи. Ушите му заглъхнаха от шума на минаващите превозни средства и на самолета над главата му. Имаше чувството, че внезапно се е събудил от сън. Или че току-що е заспал.
Докато беше в ресторанта, никой не погледна белега му.
Той се обърна и се вторачи в остъклената врата на заведението.
Мъжът, чиято майка бе умряла от жажда в Южнокитайско море, отново сгъваше кърпи и ги оформяше в красиви островърхи триъгълници.
Лабораторията за отпечатъци, където Дейвид Дейвис и младият му помощник чакаха Рой Майро, беше една от четирите стаи, заемани от отдел „Пръстови отпечатъци“ и беше пълна с компютри, изготвящи портрети по описание, и други по-странни технически средства.
Дейвис се готвеше да обработи латентните отпечатъци, взети от прозорчето на банята в къщата в Санта Моника. Бяха го извадили внимателно заедно с рамката и сега прозорецът бе сложен върху мраморна пейка в лабораторията.
— Това е важно — предупреди ги Рой, докато се приближаваше към тях.
— Разбира се, всяко разследване е важно — отговори Дейвис.
Рой не обичаше Дейвис не само защото името му беше дразнещо, но и заради неизтощимия му ентусиазъм. Висок, мършав, подобен на щъркел и с къдрави руси коси, Дейвид Дейвис не вървеше, а бързаше, бягаше и търчеше. Не се обръщаше, а се завърташе. Не посочваше, а тикаше пръста в предмета. За Рой Майро, който избягваше крайностите във външността и в държанието на публични места, Дейвис беше смущаващо театрален.
Помощникът, познат на Рой само като Верц, беше бледо същество. Лабораторната престилка му стоеше като расо на смирен послушник в семинария. Когато не тичаше, за да донесе нещо на Дейвис, Верц се суетеше и обикаляше със страхопочитание около шефа си. На Рой му се повдигаше от тази гледка.
— По фенерчето няма нищо — каза Дейвид Дейвис и театрално замахна с ръка, описвайки голяма нула във въздуха. — Нула! Нито дори частични отпечатъци. Това фенерче не струва нищо! По него няма гладка повърхност. Само стомана на ръбове и ромбове.