Роузи седеше на пейка от бетон и кедрово дърво, поставена на тревната площ до брега, под сянката на грамадна палма.
Издокарана с бели сандали, бял панталон и тъмночервена блуза, Роуз беше още по-екзотична и поразително красива, отколкото изглеждаше на оскъдното осветление в „Червената врата“. Чертите на лицето й бяха смесица от виетнамското и афроамериканското наследство на родителите й. Въпреки това Роуз не притежаваше отличителните белези нито на едната, нито на другата раса, а наподобяваше изящна Ева от непозната раса — съвършена, невинна жена, сътворена за нов живот.
Но не беше спокойна. Изглеждаше напрегната и недружелюбна. Беше се вторачила в морето и се обърна, когато чу стъпките на Спенсър. Но се усмихна широко, щом видя Роки.
— Колко си сладичък! — възкликна Роузи, наведе се и започна да прави знаци на кучето да отиде при нея. — Ела, миличко. Ела, сладурче.
Роки припкаше щастливо, размахваше опашка и оглеждаше плажа, но се вцепени, когато се озова пред гальовно зовящата го красавица. Пъхна опашка между краката си и се приготви да скочи, ако тя тръгнеше към него.
— Как се казва? — попита Роузи.
— Роки. Срамежлив е — отговори Спенсър и седна на другия край на пейката.
— Ела тук, Роки. Ела, сладурче.
Кучето наклони глава на една страна и предпазливо се вторачи в нея.
— Какво има, сладурче? Не искаш ли да те гушкат и галят?
Роки изскимтя. Плъзна предните си лапи напред и завъртя задник, но не махна с опашка. Всъщност искаше Роузи да го погали, но й нямаше доверие.
— Колкото повече го викаш, толкова повече се дърпа — посъветва я Спенсър. — Не му обръщай внимание и може би ще реши, че те харесва.
Роузи се изправи и Роки се стресна от рязкото движение. Отстъпи няколко крачки назад и се вторачи в нея още по-предпазливо от преди.
— По природа ли е толкова срамежлив? — попита тя.
— Откакто го познавам. Роки е на четири-пет години, но аз го имам само от две. Отбих се в един приют за бездомни животни, за който всеки петък пише във вестника. Никой не искаше да го осинови, затова смятаха да го приспят завинаги.
— Толкова е сладък. Всеки би го осиновил.
— Тогава беше много по-зле.
— Да не би да искаш да кажеш, че е ухапал някого? Няма да повярвам.
— Не. Никога не се е опитвал да хапе. Бяха го пребили твърде жестоко, за да се опита да го стори. Скимтеше и трепереше всеки път, когато някой се приближеше до него. Докоснеш ли го, свиваше се на кълбо, затваряше очи и започваше да хленчи. Целият се тресеше, сякаш го болеше, като го докоснеш.
— Бил е пребит от бой, така ли? — сериозно попита Роузи.
— Да. Хората от приюта не пускаха обява във вестника за него. Нямаше надежда да бъде осиновен. Казаха ми, че когато кучето е емоционално осакатено като него, най-добре е да го приспят завинаги.
Без да откъсва очи от Роки, Роузи попита:
— Какво са му сторили?
— Не попитах. Не исках да знам. В живота има толкова много неща, които ми се иска да не бях научавал… защото сега не мога да ги забравя.
Младата жена погледна Спенсър в очите.
— Е, невежеството не е блаженство, но понякога…
— Ни позволява по-лесно да заспим нощем — довърши мисълта му тя.
Роузи беше на около трийсет. Вероятно е била осем-деветгодишно дете, когато бомбите и изстрелите са тревожели дните на хората в Азия, когато бе паднал Сайгон, когато войниците победители са разграбвали плячката от войната и са празнували на пиянски оргии и когато са били отворени лагерите за превъзпитание. Сигурно е била красиво момиченце с меки като коприна черни коси и огромни очи. И твърде голяма, за да забрави ужасните спомени.
Предишната вечер в „Червената врата“, когато Роузи каза, че миналото на Валери е изпълнено със страдания, това не беше само предположение или интуиция. Роузи бе разбрала, че и двете са изпитали една и съща болка.
Спенсър отмести поглед от нея и се вторачи в белите гребени на вълните, които леко се плискаха на брега, оставяйки на пясъка дантели с различна форма.
— Както и да е. Ако не му обръщаш внимание, Роки може да дойде при теб. Но може и да не дойде.
Той погледна червеното хвърчило, което подскачаше и се стрелкаше насам-натам високо в синьото небе.
— Защо искаш да помогнеш на Валери? — попита Роузи.
— Защото има неприятности. Пък и както ти самата каза снощи, защото е специална.