— Ти я харесваш.
— Да. Не. Е, не по начина, който имаш предвид.
— А по какъв начин тогава?
Спенсър не можеше да обясни онова, което не разбираше.
Той наведе глава и видя, че Роки се промъква покрай другия край на пейката и съсредоточено гледа Роузи. Кучето стоеше далеч от нея в случай, че тя неочаквано протегне ръка и го хване.
— Защо искаш да й помогнеш? — повтори Роузи.
Роки беше достатъчно близо, за да чуе отговора му.
Никога не лъжи куче.
— Защото искам да започна нов живот.
— И мислиш, че можеш да го направиш, като й помогнеш?
— Да.
— Как?
— Не знам.
Роки започна да обикаля пейката отзад.
— Смяташ, че тя е част от живота, който търсиш? Ами, ако не е? — попита Роузи.
Спенсър се вторачи в младежите, които караха ролкови кънки по пешеходната алея. Приличаха на ефирни хора от паяжина, понесена от вятъра.
— Тогава няма да се чувствам по-зле, отколкото съм сега.
— А тя?
— Не искам от нея нищо, което тя не желае да ми даде.
— Ти си странен човек, Спенсър.
— Знам.
— Много странен. А специален ли си?
— Аз ли? Не.
— Специален като Валери.
— Не.
— Тя заслужава някой специален.
— Не съм специален.
Той чу потайни стъпки зад тях и разбра, че Роки се влачи по корем, опитвайки да се приближи до жената и да подуши по-добре.
— Тя наистина разговаря с теб във вторник вечерта.
Спенсър не каза нищо. Остави я да го прецени.
— И видях, че… на няколко пъти… я разсмя.
Спенсър продължи да чака.
— Е, добре — каза Роузи. — Откакто господин Лий се обади, аз се опитвам да си спомня всичко, което съм чула от нея и може да ти помогне да я намериш. Но не е много. Ние се харесахме веднага и бързо се сприятелихме. Но разговаряхме предимно за работа, за филми и книги, за днешните новини, а не за миналото.
— Къде е живяла, преди да дойде в Санта Моника?
— Не ми каза.
— Не я ли попита? Мислиш ли, че може да е живяла някъде около Лос Анджелис?
— Не. Тя не познаваше града.
— Спомена ли къде е родена и израснала?
— Не знам защо, но мисля, че е било някъде на изток.
— Каза ли ти нещо за майка си и за баща си? И дали има братя и сестри?
— Не. Но когато някой заговореше за семейството си, очите й ставаха тъжни. Мисля, че родителите й вероятно са мъртви.
Той я погледна.
— Не си я питала за тях, така ли?
— Не. Само имам такова чувство.
— Била ли е омъжена?
— Може би. Не попитах.
— Била си й приятелка, а не си я питала за тези неща.
Роузи кимна.
— Знаех, че няма да ми каже истината. Аз нямам толкова близки приятели, затова не исках да развалям отношенията си с нея, поставяйки я в положение, което би я накарало да лъже.
Спенсър докосна лицето си. Макар че въздухът беше топъл, белегът му бе леденостуден.
Брадатият мъж бавно намота връвта на хвърчилото, което блестеше като огромен червен диамант на небето. Опашката с панделки трептеше, досущ пламък.
— Имаше чувството, че тя бяга от нещо, така ли? — попита Спенсър.
— Да. Предположих, че е лош съпруг, който я бие.
— Жените често ли бягат от лошите си съпрузи, вместо да се разведат с тях?
— Така правят във филмите.
Роки мина под масата, заобикаляйки пейката и застана до Спенсър. Опашката вече не беше между краката му, но не я и размахваше. Вторачи се в господаря си и продължи да се промъква към масата.
Преструвайки се, че не обръща внимание на кучето, Роузи добави:
— Не знам дали ще помогне… но от малкото, което каза, мисля, че Валери познава Лас Вегас. Била е там няколко пъти.
— Възможно ли е да е живяла в Лас Вегас?
Роузи сви рамене.
— Валери харесва игрите. И я бива. Белот, дама, „Монопол“… Понякога играехме карти. Трябваше да видиш как ги раздаваше — сякаш летяха от пръстите й.
— Смяташ, че е научила това в Лас Вегас?
Роузи отново сви рамене.
Роки застана на десетина крачки пред нея и с очевиден копнеж се вторачи в очите й, но не се приближи.
— Кучето реши, че не ми вярва — отбеляза тя.
— Не го приемай лично — успокои я Спенсър и стана.
— Може би знае.
— Какво?
— Животните знаят разни неща. Проникват в душата на човека. И виждат петната.
— Роки вижда само една красива жена, която иска да го погали, и е обезумял, защото няма от какво да се страхува, освен от себе си.
Роки сякаш разбра думите на господаря си и жаловито изскимтя.
— Кучето вижда петната — прошепна Роузи. — То знае.
— Единственото, което виждам, е красива жена в слънчев ден.
— Човек прави ужасни неща, за да оцелее.
— Това важи за всеки — рече Спенсър, макар да усети, че тя говори по-скоро на себе си, отколкото на него. — Стари петна, отдавна избледнели.