Лицето на Рой поруменя.
— Е, благодаря ти. Много си мила, но в мен няма нищо специално.
Тъй като Нела явно не беше лесбийка и макар да бе петнайсет години по-голяма от него, Рой изпита желание поне една от чертите й да беше привлекателна като изящните устни на Мелиса Уиклън. Но косите на Нела бяха твърде къдрави и оранжеви, очите — сини, но студени, носът и брадичката — твърде заострени, а устните — строго стиснати. Тялото й беше сравнително хубаво, но не и изключително.
— Е — въздъхна Рой. — Ще отида на гости на този господин Грант и ще го попитам какво е правил снощи в Санта Моника.
Спенсър седеше пред компютъра в бунгалото си в Малибу и ровеше в информацията за комисията по хазарта в Карсън Сити, Невада. Търсеше файла с текущите разрешителни на служителите в казината. Поиска имената на всички крупиета жени на възраст между двайсет и осем и трийсет години, високи метър и шейсет, с тегло между петдесет и пет и шейсет килограма, с кестеняви коси и кафяви очи. Тези параметри стесниха кръга до четиринайсет кандидатки. Той включи принтера, за да отпечата списък с имената по азбучен ред.
Вторачи се в първото име и поиска файла на Джанет Франсин Арбънхол. Първата страница на електронното досие, което се появи на екрана, показа физическото й описание, датата на издаване на разрешителното и снимка. Джанет не приличаше на Валери, затова Спенсър излезе от файла, без да го прочете.
Сетне прегледа друг файл — на Тереза Елизабет Дънбъри. Жената на снимката не беше Валери.
Бианка Мари Инес. Не.
Корин Серис Куинси. Не.
Рахел Сара Маркс. Не приличаше на Валери.
Джаклин Етъл Мънг. Не.
Хана Мей Рейни.
На екрана се появи лицето на Валери Ан Кийн. Прическата й беше друга. Не се усмихваше.
Спенсър поиска пълна разпечатка на досието на Хана Мей Рейни, което беше само три страници и го прочете отначало докрай.
Под името Рейни предишната година Валери бе работила четири месеца като крупие в казиното на хотел „Мираж“ в Лас Вегас. Беше напуснала на двайсет и седми ноември, почти преди два месеца и половина и според доклада на управителя на казиното бе изчезнала без предупреждение.
Които и да бяха, „те“ я бяха проследили и тя им се бе изплъзнала по същия начин като в Санта Моника.
В един от ъглите на паркинга под сградата на агенцията в центъра на Лос Анджелис Рой Майро даваше последни указания на тримата агенти, които щяха да го придружат до къщата на Спенсър Грант, за да го арестуват. Тъй като агенцията им официално не съществуваше, думата „арест“ не се вписваше в дефиницията си и „отвличане“ би било по-точно описание на намеренията им.
Рой нямаше проблем с нито един от двата термина. Моралът беше относителна представа и нищо, извършено в интерес на правилни идеали, не беше престъпление.
Всички носеха документи на Агенцията за борба с наркотиците, затова Грант щеше да помисли, че го водят на разпит във федерална институция и ще му позволят да се обади на адвокат. Всъщност имаше по-голяма вероятност да види Всемогъщия Бог, седнал на позлатен трон, реещ се в облаците, отколкото някой с юридическо образование.
Прилагайки необходимите методи, за да получат достоверни отговори, те щяха да го разпитат какви са взаимоотношенията му с жената и къде е тя в момента. И когато научеха онова, което им трябваше или се убедяха, че са изтръгнали всичко, те щяха да се отърват от него.
Рой лично щеше да ръководи премахването и да освободи горкото, уплашено копеле от страданията на този изтерзан свят.
Кал Дормон, един от тримата агенти, беше облечен в бял панталон и бяла риза с емблемата на ресторант за пица. Той щеше да кара малък микробус със същата емблема — един от множеството магнитни знаци, които можеха да се прикрепят към всяко превозно средство, за да променят външността му в зависимост от изискванията на операцията.
Алфонс Джонсън беше с работни обувки, сиво-кафяв панталон и джинсово яке, а Майк Векио — по анцуг и маратонки.
Рой беше единственият, издокаран в костюм. Но тъй като на дивана на Дейвис бе задрямал с дрехите, и той не се вместваше в представата за спретнат и с добре изгладено облекло федерален агент.
— И така, няма да действаме като снощи — каза Рой на тримата, които бяха включени в екипа на специалните сили в Санта Моника. — Трябва да поговорим с онзи човек.
Ако предишната нощ бяха видели жената, те мигновено щяха да я ликвидират. Заради местните полицаи, които можеше да се появят в къщата, те щяха да сложат в ръката й оръжие — „Дезърт Ийгъл“, четирийсет и четвърти калибър — толкова мощен пистолет, че куршумът, изстрелян от него, пробиваше човешкото тяло и оставяше дупка с размера на юмрук, оръжие, очевидно предназначено да убива само хора. Историята щеше да бъде, че един от агентите е застрелял жената при самоотбрана.