— Какво сънува? — попита Спенсър.
Кучето тихо изскимтя. Вниманието му беше съсредоточено върху тъмночервените сенки и златистите отблясъци в евкалиптовата горичка, над която падаше здрач.
— Фантастични чудовища? Неща, които никога няма да съществуват? Или… миналото си?
Роки потрепери.
Спенсър сложи ръка на врата му и нежно го погали.
Кучето го погледна за миг, сетне мигновено се вторачи в евкалиптовите дървета, вероятно защото навън постепенно се смрачаваше. Роки се страхуваше от нощта.
8.
Помръкващата светлина се сгъстяваше, образувайки нещо като мръсночервена пяна на небето на запад. Лъчите на тъмночервеното слънце се отразяваха във всяка микроскопична частица прах и водни изпарения във въздуха и градът сякаш се намираше под тънък пласт кървава мъгла.
Кал Дормон извади голяма кутия за пица от задната част на белия микробус и тръгна към къщата.
Рой Майро паркира в пресечката на отсрещната страна на улицата. Слезе от колата и тихо затвори вратата.
Джонсън и Векио сигурно вече се бяха промъкнали до задната част на къщата, минавайки през съседните дворове.
Рой прекоси улицата.
Дормон преполови разстоянието до предната врата. В кутията нямаше пица, а пистолет „Дезърт Ийгъл“, четирийсет и четвърти калибър със заглушител. Униформата и другите помощни средства бяха само за да приспят подозренията, ако Спенсър Грант случайно погледнеше през прозореца.
Рой стигна до белия микробус.
Дормон беше на верандата.
Рой сложи ръка на устата си, сякаш да сподави кашлицата си и заговори в микрофона, прикрепен на маншета на ризата му.
— Бройте до пет и тръгвайте.
Кал Дормон не си направи труда да позвъни или да потропа на вратата, а натисна дръжката. Сигурно беше отключено, защото той отвори кутията, пусна я на земята и извади мощния израелски пистолет.
Рой тръгна по-бързо и вече не така безгрижно.
Въпреки висококачествения заглушител, пистолетът издаваше приглушен пукот всеки път, когато стреляше. Звукът не приличаше на изстрел, но беше достатъчно силен, за да привлече вниманието на минувачите, ако имаше такива. Дормон стреля три пъти в ключалката и влезе. Рой го последва. От шезлонга на сини и червени райета скочи мъж, който държеше кутия бира. Беше облечен в избелели джинси и фланелка и изглеждаше ужасен и объркан, защото няколко от треските от разбитата врата се посипаха на килима пред него.
— Исусе! — възкликна той.
Дормон го блъсна на шезлонга, като изкара въздуха от белите му дробове. Кутията с бира се претърколи на пода, разпръсквайки пяна.
Мъжът не беше Спенсър Грант.
Държейки в две ръце берета със заглушител, Рой бързо прекоси хола и влезе в трапезарията, после в кухнята.
На пода по лице лежеше блондинка на трийсетина години. Лявата й ръка беше протегната към касапския нож, който бе избит от пръстите й и се намираше на около два-три сантиметра от тях. Жената не можеше да помръдне, защото Векио бе забил коляно в гърба й и бе опрял във врата й, точно под лявото ухо, дулото на пистолета си.
— Копеле мръсно — изкрещя русокосата.
Гласът й не беше нито силен, нито ясен, защото устата й бе притисната до линолеума. Пък и жената не можеше да си поеме въздух.
— Спокойно — рече Векио. — Не мърдай, по дяволите!
Алфонс Джонсън бе влязъл през задната врата, която сигурно беше отключена, защото не я беше разбил. Джонсън пазеше единствения друг човек в стаята — момиченце на около пет години, което стоеше в ъгъла. Очите й бяха широко отворени, а лицето — бледо. Беше твърде уплашена, за да се разплаче.
Във въздуха се носеше ухание на горещ доматен сос и лук. На плота имаше нарязани зелени чушки. Жената явно приготвяше вечеря.
— Хайде — обърна се Рой към Джонсън.
Двамата бързо претърсиха останалата част на къщата. Елементът на изненада бе преминал, но инерцията още беше на тяхна страна. Огледаха килера, банята, стаята на момиченцето, друга малка стая и спалнята, но не намериха никого.
Върнаха се в хола и видяха, че мъжът се е дръпнал колкото е възможно по-назад на шезлонга и се е вторачил в дулото на пистолета четирийсет и четвърти калибър.
— Питам те още веднъж — изкрещя Кал Дормон в лицето му, пръскайки слюнки. — Чуваш ли, задник такъв? Питам те е още веднъж — къде е той?
— Нали ви казах. Тук няма друг освен нас.
— Къде е Грант? — настоя Дормон.
Човекът трепереше и шезлонгът се тресеше.
— Не го познавам. Кълна се, не съм чувал това име. Затова, бихте ли насочили дулото другаде?
Рой се натъжи, защото често се налагаше да лишава хората от достойнството им, за да ги накара да сътрудничат. Той остави Джонсън и Дормон в хола и отново влезе в кухнята.