Жената още лежеше на пода, но вече не протягаше ръка към ножа. Не наричаше Векио „копеле“. Гневът й бе отстъпил място на страха и тя молеше Векио да не прави нищо лошо на момиченцето й.
Детето стоеше в ъгъла и смучеше палеца си. По лицето й се стичаха сълзи, но от устата й не излизаше звук.
Рой взе касапския нож и го сложи на кухненския плот, далеч от жената.
— Не правете нищо лошо на момиченцето ми — повтори тя.
— Никому няма да сторим нищо лошо — увери я Рой, приближи се до детето и с най-нежния си глас попита: — Страх ли те е, миличко?
Тя го погледна.
— Разбира се, че те е страх, нали? — добави той.
Детето кимна.
— Е, няма причина да се боиш от мен. Не съм наранявал дори муха. Макар да бръмчи около лицето ми, да танцува в очите ми и да се пързаля по носа ми.
Момиченцето го гледаше сериозно с разплаканите си очи.
— Когато някой комар кацне на мен и се опита да ме ухапе, удрям ли го? Не. Давам му мъничка салфетка, ножче и виличка и казвам: „Никой на този свят не трябва да гладува. Заповядай, аз черпя, господин Комар.“
Очите на детето се проясниха.
— Спомням си как веднъж един грамаден слон отиваше в супермаркета да си купи фъстъци. Бързаше толкова много, че избута колата ми от пътя. Повечето хора биха го ощипали по хобота. Но аз направих ли го? Не. Помислих си: „Когато е останал без фъстъци, един слон не може да бъде отговорен за действията си.“ Но трябва да призная, че изпуснах въздуха от гумите на велосипеда му, но не го сторих, защото бях ядосан. Само исках да не се връща на пътя, преди да хапне фъстъци и да се успокои.
Момиченцето беше прелестно и Рой много искаше да я види усмихната.
— Сега наистина ли мислиш, че мога да нараня някого?
Детето поклати глава.
— Тогава, дай ми ръчичката си, миличко.
Момиченцето му подаде лявата си ръка и той я поведе из кухнята.
Векио отдалечи пистолета си от главата на майката. Жената се изправи на колене и плачейки, прегърна дъщеря си.
Рой пусна ръката на момиченцето и приклекна, развълнуван от сълзите на жената.
— Съжалявам. Наистина ненавиждам насилието. Но мислехме, че тук се крие опасен човек, затова не можехме да потропаме на вратата и да го поканим да излезе. Нали разбираш?
Устните на жената трепереха.
— Не… знам. Кои сте вие и какво искате?
— Как се казваш?
— Мери Зелински.
— А съпругът ти?
— Питър.
Мери Зелински имаше прекрасен нос. Извивките бяха правилни и съвършени. Изящни ноздри. Сякаш беше изваян от порцелан. Рой не бе виждал такъв красив нос.
Той се усмихна й продължи:
— Е, Мери, искаме да знаем къде е той.
— Кой?
— Убеден съм, че знаеш кой. Спенсър Грант, разбира се.
— Не го познавам.
Рой я погледна в очите и разбра, че тя не лъже.
— Не съм чувала това име.
— Угаси котлона, защото доматеният сос ще загори — обърна се Рой към Векио.
— Кълна се, че не познавам такъв човек — настоя жената.
Рой беше склонен да й вярва. Дори Елена от Троя сигурно не бе имала по-прекрасен нос от този на Мери Зелински. Разбира се, макар и косвено, Хубавата Елена бе станала причина за смъртта на хиляди хора и мнозина други бяха страдали заради нея, затова красотата не беше гаранция за невинност. И в продължение на десетки векове след времената на Хубавата Елена човешките същества бяха станали майстори в прикриването на злото и дори най-невинните на вид от тях понякога се оказваха коварни.
Рой трябваше да бъде сигурен, затова добави:
— Ако почувствам, че ме лъжеш…
— Не лъжа — треперейки настоя тя.
Той вдигна ръка, за да й направи знак да мълчи и продължи оттам, откъдето го бе прекъснала.
— Може да заведа това прелестно момиченце в стаята й, да я съблека…
Жената затвори очи от ужас, сякаш да прогони от въображението си сцената, която Рой така подробно описваше.
— И там, сред куклите и мечетата, да я науча на игрите, с които се занимават големите.
Ноздрите на Мери се разшириха от ужас. Носът й наистина беше изящен.
— А сега, Мери, погледни ме в очите и ми кажи познаваш ли човек на име Спенсър Грант.
Тя отвори очи и го погледна. Двамата се вторачиха един в друг.
Рой сложи ръка на главата на детето, погали косите й и се усмихна.
Мери Зелински отчаяно се вкопчи в дъщеря си.
— Кълна се в Бога, не съм чувала това име. Не го познавам. Не разбирам какво става тук.
— Вярвам ти — каза Рой. — Бъди спокойна, Мери. Съжалявам, че се наложи да прибягна до грубости.
Макар че гласът му беше нежен и прозвуча разкаяно, през Рой премина вълна на гняв. Яростта му не беше насочена към тази жена, дъщеря й или безобидния й съпруг, а към Грант, който по някакъв начин бе измамил всички.