— Ето, вземи.
Ръката, която се протегна към дарението, беше или обвита в черна ръкавица, или изключително мръсна, защото едва се забелязваше в мрака. Несретникът измъкна банкнотата от пръстите на Спенсър и пронизително изхленчи:
— Никой… Никой…
— Всичко ще бъде наред — състрадателно каза Спенсър. — Такъв е животът. Така е с всички нас.
— Такъв е животът. Така е с всички нас — прошепна скитникът.
Отново обсебен от образа на мъртвата Валери, Спенсър забърза към ъгъла.
Роки го гледаше през прозореца на форда. Спенсър отвори вратата и кучето се премести на мястото до шофьора.
Спенсър се качи и затвори вратата, внасяйки вътре мирис на влажни джинси и озоновия аромат на бурята.
— Липсвах ли ти?
Роки премести тежестта си от хълбок на хълбок няколко пъти и се опита да размаха опашка, макар че седеше върху нея.
Спенсър запали двигателя и рече:
— Ще останеш доволен да чуеш, че не станах за смях там.
Кучето кихна.
— Но само защото тя не дойде.
Роки любопитно наклони глава на една страна.
Спенсър освободи ръчната спирачка, включи на скорост и добави:
— Затова, вместо да се откажа и да се прибера вкъщи, докато още водя в играта, какво мислиш, че ще направя?
Кучето явно нямаше представа.
— Ще отида там, където не ми е работа да бъда и ще си дам втора възможност да стана за смях. Кажи ми откровено, приятел, мислиш ли, че съм се побъркал?
Роки само дишаше учестено.
— Да, имаш право. Луд съм за връзване.
Спенсър се отправи към дома на Валери. Тя живееше на десет минути от бара.
Предишната нощ той чака пред „Червената врата“ до два часа сутринта и проследи Валери. Имаше опит в следенето и знаеше как да го прави дискретно. Беше убеден, че тя не го видя.
Не беше обаче убеден дали може да обясни на Валери — и на себе си — защо я бе проследил. След като една вечер разговаря с нея, периодично прекъсван от поръчките на неколцината посетители в бара, Спенсър бе обсебен от желанието да научи всичко за Валери. Всичко.
Всъщност това беше повече от желание. По-скоро потребност, която трябваше да задоволи.
Макар че намеренията му бяха невинни, той малко се срамуваше от зародилата се в него обсебеност. Предишната нощ Спенсър седя във форда, паркиран на улицата срещу къщата й и гледа светлите прозорци, закрити с прозрачни завеси. По едно време сянката й за миг затанцува по гънките на плата като призрак, съзрян в пламъка на свещите по време на спиритически сеанс. Малко преди три и половина сутринта лампите угаснаха. Докато Роки спеше на задната седалка, Спенсър остана да наблюдава още един час. Беше се вторачил в тъмната къща и се питаше какви книги чете Валери, какво обича да прави през свободното си време, как изглеждат родителите й, къде е живяла като дете, какво сънува, когато е щастлива и какви са кошмарите й, когато е разтревожена.
Сега, двайсет и четири часа по-късно, обезпокоен, той отново се отправи към дома й. Тя само бе закъсняла за работа. Нищо повече. Необичайното му притеснение говореше повече, отколкото той искаше да знае за неприличната емоционалност на интереса му към тази жена.
Уличното движение оредя, докато Спенсър се отдалечаваше от Оушън Авеню и навлизаше в жилищните квартали. Матовият блясък на влажния черен асфалт създаваше илюзия за движение, сякаш всяка улица беше ленива река, която бавно тече към далечното си устие.
Валери Кийн живееше в тих квартал от къщи с гипсова мазилка и облицовани с дъски, построени в края на четирийсетте години. Тези домове с две или три спални предлагаха повече чар, отколкото пространство, защото имаха веранди с дървени решетки, окичени с буйни балдахини от бугенвилия, прозорци с декоративни капаци, стрехи с интересни дърворезби, красиви извивки на покривите и разположени навътре капандури.
Тъй като не искаше да привлича внимание върху себе си, Спенсър мина покрай къщата на Валери, без да намалява. Погледна небрежно надясно, към тъмната й къща в южната страна на пресечката. Роки последва примера му, но също като господаря си не видя нищо тревожно.
В края на улицата Спенсър зави надясно и пое на юг. Следващите няколко преки в тази посока бяха задънени. Той ги подмина. Не искаше да паркира в задънена улица. Това беше капан. На поредната главна улица той свърна наляво и спря до тротоара в квартал, подобен на онзи, в който живееше Валери. Изключи чистачките, но не и двигателя.
Още се надяваше, че може да се вразуми, да включи на скорост и да се прибере вкъщи.
Роки го погледна в очакване. Едното му ухо стърчеше нагоре, а другото бе увиснало надолу.