Какво правеше Грант в едноетажната къща в Санта Моника? Имаше ли връзка с жената? И какво знаеше?
Рой трябваше спешно да получи отговор на тези въпроси.
В гаражите на други къщи влязоха още две коли.
Рой почувства, че шансовете му да открие Грант намаляват с всяка изминала минута.
Той трескаво обмисли възможностите за избор, сетне използва „Мама“, за да проникне в компютъра на калифорнийския отдел „Моторни превозни средства“ в Сакраменто. След няколко минути на екрана се появи снимка на Грант, взета от шофьорската му книжка. С всички данни. И адрес.
— Добре — измърмори Рой, сякаш ако говореше на висок глас, щеше да попречи на късмета си.
Той поръча и получи три разпечатки на информацията на екрана, излезе от файловете на отдел „Моторни превозни средства“, каза довиждане на „Мама“, изключи компютъра и тръгна към дома на Зелински.
Мери, Питър и дъщеря им седяха на дивана в хола. Бяха бледи, не говореха и се държаха за ръце. Приличаха на три призрака в небесно преддверие, които очакват присъдите си и предполагат, че ще получат еднопосочни билети за ада.
Въоръжени до зъби и с безизразни лица, Дормон, Джонсън и Векио ги наблюдаваха. Без да каже нищо, Рой им даде разпечатките на новия адрес на Грант.
После зададе няколко въпроса и установи, че Мери и Питър Зелински са безработни и получават социални помощи. Затова си бяха вкъщи и се готвеха да вечерят, когато повечето им съседи се прибираха от работа. Зелински всеки ден преглеждаха обявите за свободни работни места в „Лос Анджелис Таймс“ и в другите вестници и кандидатстваха в множество компании и толкова много се тревожеха за бъдещето, че за тях експлозивното нахлуване на Дормон, Джонсън, Векио и Рой не беше изненада, а по-скоро естествено развитие на съществуващото им бедствено положение.
Рой беше готов да покаже карта от Агенцията за борба с наркотиците и да използва всеки метод на сплашване от репертоара си, за да постави в пълно подчинение семейство Зелински и да се увери, че няма да подадат оплакване нито до местната полиция, нито до федералните власти. Но те явно вече бяха толкова наплашени от икономическия смут, отнел работните им места, че не му се наложи да размаха дори фалшива карта за самоличност.
Те щяха да бъдат благодарни, ако забравеха тази среща. Щяха тихомълком да поправят външната си врата, да разчистят бъркотията и вероятно да стигнат до извода, че са били тероризирани от пласьори на наркотици, нахлули в погрешна къща, търсейки омразен конкурент.
Никой не подаваше оплакване срещу търговец на наркотици. Пласьорите на дрога в съвременна Америка бяха нещо като природните стихии. Беше по-разумно — и много по-безопасно — да подадеш гневно оплакване срещу ураган, торнадо или гръмотевична буря.
Възприемайки властното държание на кокаинов крал, Рой ги предупреди:
— Ако не искате да разберете как се чувства човек, когато му пръснат черепа, по-добре не мърдайте десет минути, след като си тръгнем. Зелински, ти имаш часовник. Мислиш ли, че ще можеш да отброиш десет минути?
— Да, разбира се — отговори Питър.
Мери не искаше да погледне Рой. Беше навела глава и той не виждаше великолепния й нос.
— Нали знаеш, че говоря сериозно? — обърна се Рой към съпруга й. — Ще бъдеш ли добро момче?
— Не желаем неприятности.
— Радвам се да го чуя.
Инстинктивната хрисимост на тези хора беше жалък коментар за бруталността в американското общество. И това потисна Рой.
От друга страна, тяхната отстъпчивост улесняваше задачата му.
Той тръгна след Дормон, Джонсън и Векио и излезе от къщата. Няколко пъти се обърна, но не видя лица на вратата или на прозорците.
Катастрофата бе предотвратена, макар и с риск.
Рой, който се гордееше с, общо взето, умерения си нрав, не можеше да си спомни откога не се бе ядосвал толкова много. Изгаряше от нетърпение да спипа Спенсър Грант.
Спенсър сложи в брезентова чанта няколко консерви с кучешка храна, кутия бисквити, нов кокал от необработена кожа, вода за Роки, купата му и една гумена играчка, която приличаше на хамбургер. После остави куфара и чантата до предната врата.
Кучето още проверяваше прозорците, но вече не така обсебено както преди. Беше завладяно от безименния ужас, който го бе събудил. Но сега се страхуваше от нещо по-прозаично и безобидно — безпокойството, което винаги го обземаше, когато усетеше, че ще правят нещо различно от установената практика. Роки изприпка след Спенсър, за да види дали се предприемат някакви тревожни действия, няколко пъти се приближи до куфара, подуши го и посети любимите си ъгълчета на къщата, въздишайки по тях, сякаш се съмняваше, че никога повече няма да има възможността да се порадва на удобствата им.