Спенсър шофираше през огромната пустиня Мохаве, където властваше нощта, творенията на човешката ръка се свеждаха само до тъмната магистрала и превозните средства, движещи се по нея, и далечните радиостанции се чуваха лошо. Той неволно усети, че мислите му се връщат назад, към още по-черния мрак и още по-странната тишина в онази нощ преди шестнайсет години. Завладееше ли го този спомен, той не можеше да избяга, докато не се пречистеше, разказвайки за видяното и преживяното.
Безплодните равнини и хълмове не предлагаха удобни кръчми с клиенти, които да играят ролята на изповедници. В момента единственият отзивчив слушател беше Роки.
— Слизам по стълбите. Треперя и търкам голите си ръце и рамене, като се питам защо се страхувам толкова много. Вероятно още тогава неясно съзнавам, че отивам там, откъдето никога няма да изляза.
Привлича ме викът, който чух, докато надничах през прозореца, за да видя бухала. Макар да беше краткотраен и се чу само два пъти, при това слабо, стенанието беше толкова сърцераздирателно и жаловито, че споменът за него ме омайва, така както четиринайсетгодишно момче може понякога да бъде съблазнено от перспективата за неизвестност и ужас и от загадъчността на секса.
Вече съм на долния етаж. Минавам покрай стаи, където осветените от лунната светлина прозорци сияят меко, досущ телевизионни екрани и където старинните и изящни, подобни на музейни експонати мебели се виждат само като ъгловати черни сенки в тъмносиния мрак. Движа се покрай творбите на Едуард Хопър, Томас Харт Бентън и Стивън Акблом, от чиито картини надничат лица със зловещи изражения, неразгадаеми като идеограми на извънземен език, еволюирал в свят, намиращ се на милиони светлинни години от земята.
Подът от гладък варовик в кухнята е студен. През дългия ден и през цялата нощ е поглъщал прохладата от изстудявания с фреон въздух и сега краде топлината от ходилата ми.
До задната врата свети червената лампа на алармената система. Набирам кода, за да я изключа. Блесва зелена светлинка.
Фермата не е обикновена. Не е дом на хора, които си изкарват прехраната от земята и имат непретенциозни вкусове. В къщата има ценни предмети — изящни мебели и произведения на изкуството — и дори в земеделския щат Колорадо трябва да се взимат предпазни мерки.
Отключвам, отварям вратата и излизам на задната веранда. Юлската нощ е знойна. Тръгвам бос по дъските и слизам по стъпалата. Минавам покрай площадката с пилона за знамето и плувния басейн и прекосявам двора. Сякаш вървя насън, привлечен от спомена за вика в мрака.
Призрачното сребристо лице на пълната луна хвърля отблясъци върху всеки стрък трева и моравата прилича на заскрежена. Неизвестно защо ме обзема страх — не само за мен, но и за майка ми, макар че тя почина преди повече от шест години и е далеч от каквато и да е опасност. Страхът ми става толкова силен, че едва не спирам. Заставам в средата на задния двор и наострям уши.
Пред мен застрашително се извисява хамбарът, където най-малко от петнайсет години, още преди да се родя, няма животни, нито сено или трактори. За всеки, който минава по селския път, имението прилича на ферма, но всъщност не е така. Нищо не е такова, каквото изглежда.
Нощта е гореща и на лицето и голите ми гърди избиват капчици пот. Но упоритият хлад е под кожата, в кръвта ми и в най-дълбоките кухини на костите на момчешкото ми тяло, и юлската жега не може да го прогони.
Имам чувството, че ми е студено, защото твърде ясно си спомням зимния хлад в един мрачен мартенски ден, когато намериха майка ми, след като бе изчезнала преди три дни. Откриха по-скоро брутално обезобразеното й тяло, свито в канавка покрай коларския път на тринайсет километра от фермата. Там е била хвърлена от негодника, който я бе отвлякъл и убил. Бях едва осемгодишен, твърде малък, за да мога да проумея пълния смисъл на смъртта. И никой не смееше да ми каже какви жестокости са извършили с нея и колко много е страдала. Неколцина съученици, изпитващи примитивно влечение към жестокостта, присъщо само на някои деца и възрастни, които никога не съзряват, ми разказаха за всички онези ужаси. Тогава знаех достатъчно за смъртта, за да съзнавам, че никога повече няма да видя мама и мартенският хлад в онзи ден беше най-смразяващият студ, който си спомням.