Къщата беше малка и първоначалният обиск продължи около минута. Насочил картечния пистолет „Узи“ и облечен в дебела кевларена жилетка, която вероятно би възпряла дори патрони с тефлоново покритие, Алфонс Джонсън се появи на задната веранда и направи знак на останалите, че в бунгалото няма никого.
Изумен, Рой излезе от горичката и тръгна към Джонсън.
— Заминал е.
— Как разбра? — попита Рой.
— Ела.
Двамата влязоха в спалнята, която беше оскъдно обзаведена, досущ монашеска килия. Грубо измазаните стени не бяха украсени с картини. Вместо завеси, на прозорците имаше бели пластмасови щори.
До леглото, пред единственото нощно шкафче, стоеше куфар.
— Сигурно е решил, че не му трябва — каза Джонсън.
Обикновената памучна покривка на леглото беше леко измачкана, сякаш Грант бе сложил там друг куфар, в който да прибере вещите си за пътуването.
Гардеробът беше отворен. На дървената пръчка висяха няколко ризи, джинси и панталони, но половината закачалки бяха празни.
Рой издърпа чекмеджетата. Вътре имаше малко дрехи — предимно чорапи и бельо. Колан. Два пуловера — зелен и син.
— Някакви следи от куче? — попита Рой.
Джонсън поклати глава.
— Не.
— Огледай другите стаи и двора — заповяда Рой и излезе от спалнята.
В хола стояха двама членове на специалния екип, мъже, с които Рой не бе работил дотогава. Бяха високи, мускулести момчета. В тясното затворено пространство защитното им облекло, бойните ботуши и насочените оръжия ги правеха по-едри, отколкото всъщност бяха. Нямаше кого да залавят, нито кого да застрелят и те се чувстваха неловко и несигурно, като борци, поканени на чай от осемдесетгодишните членове на дамски клуб по плетене.
Рой се готвеше да ги изпрати навън, когато видя, че един от мониторите на компютрите, наредени на бюрото, свети. На синия екран блестяха бели цифри.
— Кой го включи? — попита той.
Агентите озадачено се вторачиха в компютъра.
— Трябва да е бил включен, когато дойдохме — отговори единият.
— Не го ли забелязахте?
— Не.
— Грант сигурно е бързал — рече другият.
— Не беше включен, когато влязох — възрази Алфонс Джонсън, който се присъедини към тях. — Обзалагам се.
Рой се приближи до бюрото. В средата на екрана имаше едно и също число, което се повтаряше три пъти.
31
31
31
Изведнъж цифрата се смени, започвайки от първата и постепенно продължавайки надолу.
32
32
32
В същото време едно от електронните устройства на голямото бюро започна тихо да бръмчи. Само след няколко секунди спря и Рой не можа да разбере от кой уред се разнесе.
Цифрите отново се смениха.
33
33
33
И пак се чу приглушено бръмчене.
Макар да бе добре запознат със способностите и операциите на сложните компютри, Рой не бе виждал повечето от устройствата на бюрото. Някои изглеждаха собственоръчно направени. Тук-там проблясваха малки червени и зелени лампи, които показваха, че странните уреди са включени в мрежата. Множество преплетени кабели с различен диаметър свързваха познатите технически средства с устройствата, които бяха загадка за Рой.
34
34
34
Бръмчене.
Интуицията подсказа на Рой, че там става нещо важно. Но какво? Той не можеше да разбере и с нарастваща настойчивост разглеждаше апаратурата.
Цифрите отново се смениха.
35
35
35
И пак се разнесе бръмчене.
Ако цифрите се променяха в обратен ред, Рой би помислил, че наблюдава броене преди експлозия. Разбира се, нямаше закон, според който бомбата да се взриви, щом броенето стигне до нула. Това можеше да стане на сто. Или на петдесет. А вероятно и на четирийсет.
36
36
36
Бръмчене.
Не, не беше бомба. В това нямаше логика. Защо Грант би искал да взриви собствения си дом?
Отговорът беше лесен. Защото беше луд. Параноик. Рой си спомни очите му — трескави и изпълнени с безумие.
37
37
37
Бръмчене.
Рой се вторачи в кабелите с надеждата да научи нещо от начина, по който бяха свързани с устройствата.
По лявото му слепоочие запълзя муха. Той нетърпеливо махна с ръка, за да я прогони. Не, не беше муха, а капка пот.
— Какво има? — попита Алфонс Джонсън — ненормално висок и въоръжен до зъби, сякаш беше баскетболист от далечно бъдеще, където играта се бе изродила в битка на живот и смърт.
На екрана светна „40“. Рой престана да проследява кабелите, застана неподвижно, заслуша се в тихото бръмчене и изпита облекчение, че бунгалото не се взриви.