Но щом не беше бомба, какво беше тогава?
За да проумее какво става, той трябваше да разсъждава като Грант. Да се опита да си представи света през очите на един социопат, страдащ от параноя. Не беше лесно.
Но макар и психопат, Грант беше хитър. След като едва не го заловиха по време на нападението на едноетажната къща в Санта Моника в сряда през нощта, той се бе сетил, че вероятно са го снимали и са започнали усилено да го издирват. В края на краищата Грант е бил ченге и познаваше установената практика. Макар че през последната година бе предприел мерки постепенно да изчезне от публичните регистри, той още не се беше превърнал в невидим и съзнаваше, че рано или късно ще намерят бунгалото му.
— Какво има? — повтори Джонсън.
Грант явно бе очаквал, че те ще нахлуят в дома му по същия начин като в едноетажната къща в Санта Моника. Цял екип на специалните сили. Да претърсят навсякъде.
Устата на Рой пресъхна. Сърцето му заби като обезумяло.
— Провери рамката на вратата. Сигурно сме задействали алармена система.
— Алармена система? В тази порутена барака? — недоверчиво попита Джонсън.
— Направи го — заповяда Рой.
Джонсън забърза към вратата.
Рой трескаво проследи извивките и възлите на кабелите. Работещият компютър беше най-мощният в колекцията на Грант. Беше свързан с много неща, включително с необозначена зелена кутия, която на свой ред беше включена в модем, закачен за телефон с шест линии.
Рой изведнъж осъзна, че една от червените лампи всъщност е индикатор, който показва, че първата линия на телефона работи.
Той вдигна слушалката и се заслуша. По линията се предаваше информация под формата на водопад от електронни звуци — високоскоростен език на странна музика без мелодия и ритъм.
— На рамката на вратата има магнитен контакт! — извика Джонсън.
— Виждаш ли жици? — попита Рой и остави на вилката телефонната слушалка.
— Да. И са били свързани наскоро. Съвсем нови са.
— Проследи накъде водят — нареди Рой и пак погледна компютъра.
Броенето бе стигнало до четирийсет и пет.
Рой отново се приближи до зелената кутия, свързваща компютъра и модема, грабна сивия кабел, водещ към нещо, чието предназначение още не бе установил, и го проследи. Сивият кабел изчезваше зад висока библиотека.
Джонсън също проследи жицата на алармената система и стигна до другата страна на библиотеката.
Рой дръпна сивия кабел, а Джонсън — жицата на алармената система.
Рой отмести поглед от кабела, в който бе приковано вниманието му. Пред него, малко по-високо от нивото на очите, между дебелите исторически томове, имаше обектив с диаметър два сантиметра и половина. Той махна книгите от лавицата и видя малка видеокамера.
— Какво е това, по дяволите? — попита Джонсън.
Цифрата на екрана беше четирийсет и осем.
— Задействал си видеокамера, когато си прекъснал магнитния контакт на вратата — обясни Рой, пусна кабела и взе още една книга от лавицата.
— Ами, ще унищожим видеолентата и никой няма да разбере, че сме били тук — рече Джонсън.
Рой отвори книгата и откъсна ъгълче от страницата.
— Не е толкова лесно. Когато си включил камерата, ти си задействал и компютъра, и цялата система, и си я програмирал да предава към външен телефонен пост.
— Каква система?
— Видеокамерата подава сигнал на онази правоъгълна зелена кутия на бюрото.
— Така ли? И какво става?
Рой събра слюнка и се изплю върху парчето хартия, после го залепи на обектива.
— Не съм сигурен какво точно става, но по някакъв начин кутията обработва видеообраза, преобразува го от визуален в някаква друга форма на информация и го предава на компютъра.
Рой се приближи до екрана. Вече не беше толкова напрегнат, колкото когато намери камерата, защото сега знаеше какво става. Не беше доволен, но поне нещата се изясниха.
51
50
50
Втората и третата цифра се промениха в петдесет и едно.
Чу се бръмчене.
— На всеки четири-пет секунди компютърът замразява на екрана информацията от видеолентата и я изпраща обратно в зелената кутия. И тогава първата цифра се променя.
На екрана се изписа:
52
51
51
— Зелената кутия — продължи Рой — предава информация от екрана и тогава се променя втората цифра.
52
52
51
— Модемът преобразува информацията в звуков код, изпраща го на телефона и тогава се променя третата цифра.
52
52
52
— А в другия край на телефонната линия се извършва обратният процес. Закодираната информация отново се превръща в образ.