— Издирвана е за убийство, така ли? — учуди се Спенсър.
Теда сви в юмрук осеяната си със старчески петънца ръка, тропна с крак толкова силно, че подът отекна от звука и заяви:
— Глупости!
Ив Мари Жаме работеше в стая без прозорци, която се намираше в подземието на небостъргач с офиси, четири етажа под центъра на Лас Вегас. Понякога Ив си представяше, че е Гърбушкото в камбанарията на Нотр Дам, Фантома на Операта или Дракула в уединената си крипта — загадъчна фигура, която знае ужасни тайни. Надяваше се, че един ден от нея ще се страхуват много повече хора, отколкото от Гърбушкото, от Фантома и от графа, взети заедно.
Но за разлика от чудовищата във филмите, Ив Жаме съвсем не беше физически уродлива. Напротив, трийсет и три годишната бивша танцьорка беше русокоса красавица със зелени очи, при вида на която ти секва дъхът. Лицето й караше мъжете да се обръщат и да се блъскат в уличните стълбове. Съвършено пропорционалното й тяло не съществуваше никъде другаде, освен в еротичните сънища на момчетата в пубертета.
Тя съзнаваше, че е изключително красива и се радваше, защото красотата беше източник на сила и власт, а най-много от всичко на света Ив обичаше властта.
В подземното си владение, където стените и бетонният под бяха сиви, а редицата неонови лампи хвърляха студена, неприятна светлина, Ив изглеждаше не по-малко прелестна. Макар че в помещението имаше парно и тя често настройваше термостата на трийсет градуса, бетонната изба се съпротивляваше на всеки опит да бъде затоплена и Ив често обличаше пуловер, за да се предпази от студа. Като единствен работник в кабинета си, тя съжителстваше само с няколко разновидности на паяци — всички нежелани, които никакво количество инсектициди не можеше да унищожи.
В онова февруарско утро Ив внимателно наблюдаваше записващите устройства, наредени на металните лавици, запълващи една от стените. Бункерът й следеше сто двайсет и осем телефонни линии и с изключение на две, всички бяха свързани със записващите устройства. В момента агенцията подслушваше осемдесет телефонни поста в Лас Вегас.
Модерните записващи устройства имаха лазерни дискове вместо ленти и всяко подслушване на телефонен разговор се задействаше от гласа, така че дисковете да не бъдат запълнени с продължителни паузи. И тъй като побираха огромно количество информация, лазерните дискове трябваше да се сменят рядко.
Въпреки това Ив редовно проверяваше дигиталните датчици, които показваха незаетото пространство за запис на дисковете. Ако възникнеше повреда, започваше да звучи сигнал, но Ив постоянно преглеждаше всяко устройство, за да бъде сигурна, че е в изправност. Защото, ако само една от машините или дисковете се повредеше, агенцията можеше да изпусне ценна информация. Лас Вегас беше центърът на нелегалната икономика в страната, на криминалната дейност и на политическите конспирации.
Хазартът в казината беше бизнес, в който се въртяха предимно пари в брой и Лас Вегас приличаше на огромен, ярко осветен увеселителен кораб, плаващ в море от монети и банкноти. Предполагаше се, че дори казината, собственост на порядъчни конгломерати, скриваха от петнайсет до трийсет процента от фактурите, които никога не се появяваха в счетоводните им книги, нито в данъчните декларации. И част от онова тайно съкровище се въртеше в местната икономика.
После идваха бакшишите. Благодарните печеливши комарджии даваха десетки милиони долари на крупиетата и по-голямата част от тези суми изчезваше в дълбоките джобове на града. За да получи договор за три или пет години като салонен управител в по-луксозен хотел, кандидатът трябваше да плати четвърт милион или повече в брой на високопоставените лица, които можеха да му осигурят тази длъжност. Бакшишите, събрани от туристи, търсещи хубави места за представленията, бързо компенсираха похарчените инвестиции.
Най-красивите момичета, предлагани от управителите на казината на богатите комарджии, печелеха по половин милион долара на година — пари, необлагани с данъци.
Къщите често се заплащаха в банкноти от сто долара, опаковани в пазарски торбички или хладилни контейнери. Всяка подобна продажба се извършваше по взаимно договаряне. Нямаше посредническа компания, нито официален нотариален акт и данъчните власти не можеха да разберат дали продавачът е натрупал огромна незаконна печалба или купувачът е изпрал мръсни пари. Някои от най-хубавите жилища в града бяха сменили собствениците си три-четири пъти за две десетилетия, но на нотариалния акт оставаше името на първоначалния притежател, на когото изпращаха всички сметки, дори след смъртта му.