Тя безспорно беше привлекателна жена, но не и поразителна красавица. Макар и с хубаво тяло, русокоса и синеока, жената не притежаваше нито една съвършена черта, която би й осигурила място в пантеона на истинската красота.
Усмивката беше най-хубавото нещо в нея и неотменен елемент на външността й във всички снимки. Приветлива, открита, спокойна и очарователна усмивка, която не можеше да бъде фалшива и разкриваше добро сърце.
Но усмивката не беше отличителна черта. И устните на жената не бяха чувствени като на Мелинда Уиклън. Нищо в разположението, в широчината или в очертанията им, нито във формата на зъбите не беше дори интригуващо, още по-малко вълнуващо. Усмивката й беше твърде широка, досущ ослепителните отражения на слънчева светлина върху с нищо незабележителната повърхност на езеро.
Рой не виждаше в нея нищо, което да жадува да притежава.
Но въпреки това тя го обсебваше. Не я познаваше, но чувстваше, че трябва да разбере коя е. Беше убеден, че е виждал тази жена.
Той се вторачи в лицето и в лъчезарната й усмивка и усети, че около нея витае някакво ужасно присъствие, някъде извън обектива на фотоапарата.
Последните снимки бяха най-малко от преди двайсет години, а много от тях — от преди трийсет. Цветовете им бяха избледнели. Най-старите бяха предимно сиво-бели и леко пожълтели по краищата.
Рой погледна обратната страна на всяка снимка. Надяваше се да види надпис, който да хвърли повече светлина върху самоличността на жената, но там нямаше нищо. Нито дори име или дата.
На две от снимките жената беше с малко момче. Рой беше толкова озадачен от реакцията си към лицето на жената и толкова съсредоточен върху въпроса защо му се струва позната, че отначало не осъзна, че момчето е Спенсър Грант. Сетне разбра, че е той и сложи двете снимки една до друга.
Грант в дните, преди да получи белега.
Шест-седем годишно мършаво хлапе в мокри бански. Стоеше до басейн. Облечена в цял бански, жената беше до него и тайно му правеше „заешки ушички“ зад главата — глупава шега за пред фотоапарата.
На втората снимка жената и момчето седяха на маса за пикник. Хлапето беше една-две години по-голямо отколкото на първата фотография и облечено в джинси, фланелка и бейзболна шапка. Тя го беше прегърнала с едната си ръка, а с другата буташе шапката му.
И на двете снимки усмивката на жената беше лъчезарна като на всички останали, но лицето й сияеше и от обич. Рой беше сигурен, че е открил майката на Грант.
Но същевременно беше и озадачен, защото жената му се виждаше позната. Странно позната. Колкото по-дълго гледаше снимките й, толкова повече нарастваше убеждението му, че я познава и обстоятелствата, при които я бе виждал, са силно обезпокоителни, мрачни и загадъчни.
Той отново насочи вниманието си към снимката, на която майката и синът стояха до басейна. В далечината имаше голям хамбар. Дори на избледнялата фотография по небоядисаните стени се виждаха следи от червена боя.
Жената, момчето, хамбарът.
Дълбоко в подсъзнанието му явно се бе събудил някакъв спомен, защото изведнъж кожата на Рой настръхна. Жената, момчето, хамбарът.
Побиха го ледени тръпки.
Той погледна към прозореца над мивката, към горичката отвъд и към оскъдните лъчи обедна слънчева светлина сред сенките и положи усилия да проясни паметта си.
Жената, момчето, хамбарът.
Но колкото и да се мъчеше, прозрението не го осеняваше, макар че кръвта му се смрази.
Хамбарът.
Минавайки по улици с къщи с гипсова мазилка, кактуси, юка и маслинови дървета, през паркинга на търговски център, през индустриалната зона, през лабиринта на складова площ, пълна с навеси и през парк с разлюлени от приближаващата се буря палми, Спенсър безуспешно се опитваше да се отърве от преследващия го шевролет.
Рано или късно щяха да се изпречат на пътя на патрулираща полицейска кола. И когато местните ченгета също го подгонеха, щеше да му бъде още по-трудно да избяга.
Дезориентиран от криволичещия път, който бе избрал, за да се изплъзне от преследвачите си, той се изненада, когато вдясно видя един от най-новите хотели в града. Булевард Лас Вегас Саут беше само на неколкостотин метра пред него. Светофарът беше червен, но Спенсър реши, че ще светне зелено, когато стигне до него.
Шевролетът се приближаваше. Ако Спенсър спреше, негодниците щяха да слязат от колата и да обсипят с куршуми форда.
До кръстовището оставаха триста метра. Двеста и петдесет.
Светофарът още светеше червено.
Спенсър нямаше време. Той намали малко, за да си осигури повече маневреност в решителния момент, но не достатъчно, за да окуражи шофьора на шевролета да опита да се изравни с него.