— Не знаех, че кучето ми изпитва потребност от високи скорости.
Спенсър навлезе в лунапарка, където светлините не бяха активирани като онези на оградата и в тунела. Безлюдният и привидно безкраен път се издигаше и снишаваше, стесняваше и разширяваше и непрекъснато се пресичаше сам със себе си.
В лунапарка имаше спираловидно виещи се влакчета на ужасите, въртележки, лодки, изтребители и други развлечения, от които ти се разбърква стомахът, всички натруфени с живописни, фантастични фасади, украса и имена. „Светлинен път към Ганимед“, „Чук на хиперпространството“, „Ад на слънчевата радиация“, „Астероиден сблъсък“, „Пропадане в бездната“. Паркът предлагаше и сложни симулативни полети и преживявания във виртуалната реалност в сгради с футуристична или причудлива, извънземна архитектура. „Планетата на тресящите се хора“, „Кървава луна“, „Вихрушка“, „Светът на смъртта“. Входът на „Войни между роботи“ се охраняваше от машини-убийци с червени очи, а портата на „Звездно чудовище“ приличаше на блестящ отвор в храносмилателния тракт на извънземен левиатан.
На фона на мрачното небе, студения вятър и сивата светлина, предшестваща бурята, бъдещето — така както си го бяха представили създателите на лунапарка „Спейспорт“ — изглеждаше неумолимо и враждебно.
Странно, но всичко това се струваше реалистично на Спенсър. Зрелището приличаше по-скоро на видение, отколкото на увеселителен парк. Отвсякъде дебнеха извънземни, машини, роботи и хищници в човешки облик. Зад всеки завой застрашително се появяваха космически катастрофи — „Експлодиращото слънце“, „Сблъсък с комета“, „Капан на времето“, „Големият взрив“, „Пустош“. „Краят на времето“ се намираше до шатър, предлагащ приключение, наречено „Изтребление“. Човек можеше да гледа зловещите атракции и да вярва, че това мрачно бъдеще — с атмосферата си, ако не в детайлите — е достатъчно ужасно, за да бъде онова, което съвременното общество може би изгражда за себе си.
Трескаво търсейки изход, Спенсър караше безразсъдно по криволичещите пешеходни пътеки, виещи се покрай развлеченията. Непрекъснато поглеждаше към шевролета и крайслера, които се движеха между екзотичните постройки, но не бяха в опасна близост. Приличаха на акули, обикалящи от разстояние.
Спенсър зави покрай „Галактически затвор“, мина покрай „Дворецът на паразитите“, параван от фикуси и жив плет от разцъфнали в червено олеандри, съзря двулентов път, обозначаващ задната част на лунапарка, и пое по него.
Вляво имаше дървета и двуметров жив плет между стволовете, а вдясно — триметрова ограда от вериги, увенчана със спирали от бодлива тел. Отвъд се простираше пустинята.
Спенсър зави. На стотина метра отпред имаше порта от тръби и вериги, задвижвана от хидравличен механизъм. Задействаше се с дистанционно управление, но Спенсър не разполагаше с такова устройство.
Той увеличи скоростта. Налагаше се да разбие портата.
Връщайки се към обичайното си благоразумие, кучето слезе от седалката и се сви на пода.
— Невротик, но не и глупав — одобрително отбеляза Спенсър.
Той бе преполовил разстоянието до портата, когато с периферното си зрение забеляза някакво движение. Крайслерът изскочи между два фикуса, разкъса живия плет от олеандри и сред дъжд от зелени листа и червени цветове с трясък се стовари на пътя. После се блъсна в оградата толкова силно, че веригите по цялата дължина се разлюляха, сякаш бяха направени от плат, и спря.
След част от секундата фордът също се блъсна в портата от вериги. Предният капак се смачка. Предпазният колан се впи в гърдите на Спенсър и изкара въздуха от белите му дробове. Зъбите му изтракаха. Багажникът издрънча. Но ударът не беше достатъчно силен, за да разбие бариерата. Веригите се усукаха и увиснаха, но останаха непокътнати.
Спенсър превключи на скорост и даде на заден ход, сякаш беше гюле, което се връща в оръдието по посока, обратна на часовниковата стрелка.
Убийците в крайслера отвориха вратите, излязоха и извадиха пистолети. Сетне видяха, че фордът се приближава към тях. Скочиха в колата, затвориха вратите и също потеглиха на заден ход.
Фордът се блъсна в крайслера. Трясъкът беше силен и Спенсър бе убеден, че е повредил колата си.
Но когато отново превключи на скорост, фордът се стрелна напред. Нямаше спукани гуми, нито счупени стъкла. Не миришеше на бензин и резервоарът не бе пробит. Макар и очукан, фордът тракаше, дрънчеше и скърцаше, но се движеше мощно и грациозно.
Вторият сблъсък събори портата. Фордът мина върху падналите вериги, излезе от „Спейспорт“ и нахлу в пустинята, където още никой не бе построил тематичен парк, хотел, казино или паркинг.