Спенсър зави на запад, към междущатска магистрала 15.
Сети се за Роки и погледна към пода. Кучето се беше свило на кълбо и бе затворило очи, сякаш очакваше още един сблъсък.
— Всичко е наред, приятелю.
Роки продължи да прави гримаси в очакване на катастрофа.
— Имай ми доверие.
Кучето отвори очи и се покатери на седалката. Тапицерията беше издрана и пробита от ноктите му.
Фордът подскачаше и се тресеше по ерозиралата и безплодна земя.
Отстрани на магистралата се издигаше стръмен насип от чакъл и глина. Но дори да намереше пролука в перилата и да се качеше на шосето, Спенсър едва ли щеше да бъде в безопасност. Хората, които го следяха, щяха да поставят наблюдателни постове на магистралата и в двете посоки.
Спенсър се поколеба за миг, после зави на юг, следвайки насипа.
Тъмнозеленият шевролет се зададе от изток. Приличаше на мираж в пустиня. Но нямаше да може да преодолее ниските дюни и плитките долчинки. Фордът експлорър беше направен за неравен терен, но не и шевролетът.
Спенсър стигна до пресъхнало речно корито, което минаваше под нисък бетонен мост и пресичаше магистралата. Той вкара форда във валога и пое по коритото от мека почва, осеяна с наноси. Сухите трънаци се движеха непрестанно, досущ странни сенки в кошмар.
Фордът се понесе по пресъхналото речно корито и се отправи на запад, навътре в негостоприемната Мохаве.
Заплашителното мрачно небе приличаше на саркофаг от гранит и сякаш бе надвиснало само на няколко сантиметра над сивите планини. Безплодните равнини постепенно се издигаха към още по-стерилни възвишения, а повехналите мескити, изсъхналата трева и кактусите все повече оредяваха.
Спенсър излезе от пресъхналото дере, но продължи нагоре по склона, към далечните хълмове, голи като стари кости.
Шевролетът не се виждаше.
Най-сетне, когато се увери, че е далеч от наблюдателните постове, разположени по магистралата, той зави на юг и подкара успоредно на шосето. Изпуснеше ли го от поглед, щеше да се обърка. В пустинята се носеха облаци прах, които прикриваха издайническите струи от пушек зад форда.
Макар че още не валеше, небето се раздираше от светкавици. Сенките на ниските каменни образувания подскачаха, падаха и отново се надигаха по гладката и бяла като алабастър земя.
Смелостта на Роки пак се изпари, когато колата забави скоростта. Кучето плахо се сви на кълбо. От време на време скимтеше и поглеждаше господаря си, търсейки окуражаване.
На небето проблеснаха огнени стрели.
Рой Майро отмести настрана обезпокоителните снимки и сложи дипломатическото куфарче с преносимия компютър на кухненската маса в бунгалото в Малибу. Включи го в контакта на стената и се свърза с „Мама“ във Вирджиния.
Когато на осемнайсет, преди повече от дванайсет години, се бе записал в армията, Спенсър Грант би трябвало да е попълнил стандартните формуляри. Наред с останалото, той би трябвало да е дал информация за училището, което бе завършил, за родното си място, името на баща си и майка си и за най-близките си роднини.
Офицерът, който бе приел документите, трябваше да е проверил онези основни данни. После отново трябваше да бъдат потвърдени, на по-високо ниво, преди постъпването на Грант в армията.
Ако името Спенсър Грант беше фалшиво, младежът би трябвало да има сериозни затруднения, за да бъде записан на военна служба с тази самоличност. Въпреки това Рой беше убеден, че „Спенсър Грант“ е псевдоним и реши да разбере какво е истинското име, фигуриращо в акта за раждане.
По искане на Рой „Мама“ проникна във файловете на Министерството на отбраната, където имаше списъци на бившите военнослужещи и на екрана се появи основната информация за Спенсър Грант.
Името на майка му беше Дженифър Корин Порт.
Новобранецът я бе вписал като „покойна“.
Бащата беше „неизвестен“.
Рой примига от изненада. Неизвестен.
Това беше адски странно. Грант не само твърдеше, че е извънбрачно дете. Нещо повече, той намекваше, че поради безразборните връзки на майка му е било невъзможно да разберат кой е бащата. Всеки друг би посочил някакво фиктивно име, удобен, измислен баща, за да спести унижението на себе си и на майка си.
Щом бащата беше неизвестен, логично бе фамилното име на Спенсър да е Порт. Следователно майка му го бе кръстила „Грант“ или на своя любима кинозвезда — както смяташе Бозли Донър — или на някой от мъжете в живота й, без да е сигурна дали той е бащата на момчето.
Или пък определението „неизвестен“ беше лъжа и името „Спенсър Грант“ бе поредната фалшива самоличност, вероятно първата от множеството, които бе съчинил онзи фантом.