Като близки роднини Грант бе вписал „Етъл Мари и Джордж Даниъл Порт, баба и дядо“. Сигурно бяха родителите на майка му, защото Порт беше моминското й име.
Рой забеляза, че адресът на Етъл и Джордж Порт в Сан Франциско е същият, който Грант бе посочил, когато се бе записал в армията. Явно след смъртта на майка му бабата и дядото го бяха взели да живее при тях.
Ако някой знаеше истинската история на произхода и на белега на Грант, това щяха да са Етъл и Джордж Порт. При положение, че наистина съществуваха и не бяха само имена във формуляра, който преди двайсет години приемащият офицер не бе проверил.
Рой поиска разпечатка на част от военното досие на Грант. Въпреки привидно надеждната следа, водеща към семейство Порт, Рой не беше убеден, че в Сан Франциско ще научи нещо, което ще придаде повече плътност на неуловимия фантом, когото бе зърнал преди повече от четирийсет и осем часа в дъждовната нощ в Санта Моника.
Грант бе заличил информацията за себе си във всички файлове на компаниите за услуги и от списъците на данъкоплатците, но защо бе оставил името си в отдел „Моторни превозни средства“, Службата за социално осигуряване, в полицията в Лос Анджелис и във военните архиви? Беше вписал поредица от фалшиви адреси, когато можеше да ги изтрие или изобщо да не ги споменава. Грант имаше знанията и уменията да го стори. Следователно той умишлено бе запазил присъствие в някои бази данни.
Рой се почувства играчка в ръцете на Грант дори когато се опитваше да установи истинската му самоличност.
Отчаян, той за пореден път насочи вниманието си към двете най-въздействащи му снимки от четирийсетте. Жената, момчето и хамбарът в далечината. Мъжът в сенките.
От двете страни на форда се простираше пясък, бял като стрити на прах кости, пепелявосиви вулканични скали и възвишения от глина, разпръснати тук-там в течение на годините на жега, студ и земетресения. Оскъдната растителност беше изсъхнала и бодлива. С изключение на прахоляка и на разлюлените от вятъра растения единственото движение беше пълзенето на скорпионите, паяците, скарабеите, отровните змии и другите студенокръвни или безкръвни твари, които вирееха в тази безводна пустош.
Небето непрекъснато се осветяваше от сребристите стрели на светкавици и бързо движещите се, черни като мастило облаци вещаеха буря.
Пленен между мъртвата земя и неспокойното небе, Спенсър караше успоредно на магистралата, която чезнеше в далечината. Отклоняваше се само когато релефът налагаше компромис.
Роки седеше с наведена глава. Беше се вторачил в лапите си, а не във все по-смрачаващия се ден. Хълбоците му потреперваха, когато през тялото му преминеше вълна на страх, досущ електрически ток в затворена верига.
При други обстоятелства Спенсър би бъбрил неспирно, за да успокои кучето. Но сега настроението му беше мрачно като небето и той бе в състояние да се съсредоточи само върху собственото си бедствено положение.
Беше се сбогувал с живота, който водеше, за да намери жената. Беше загърбил тишината и уюта в бунгалото, красотата на евкалиптовата горичка и спокойствието в каньона, и вероятно никога вече нямаше да се върне там. Беше се превърнал в мишена и бе изложил на риск скъпоценната си анонимност.
Но той не съжаляваше за всичко това, защото още се надяваше, че ще започне истински, пълноценен живот. Искаше да помогне на жената, но и на себе си.
Но залогът изведнъж бе станал висок. Смъртта и разкритието на истинската му самоличност не бяха единствените рискове, които щеше да поеме, ако продължеше да се въвлича в проблемите на Валери Кийн. Рано или късно щеше да се наложи да убие някого. Нямаше да му оставят друг избор.
След като в сряда през нощта се измъкна от атаката в едноетажната къща в Санта Моника, Спенсър отбягваше да мисли за най-обезпокоителните последици от изключителното насилие на екипа на специалните сили. Но сега си спомни за стрелбата, насочена срещу въображаеми мишени в тъмната къща и куршумите, изстреляни по него, докато се прехвърляше през оградата.
Това не беше само реакция на неколцина изнервени полицаи, уплашени от плячката си, а престъпна употреба на сила, грубо превишаване на правата, доказателство за съществуването на агенция, излязла от контрол и арогантно убедена, че не е отговорна за жестокостите, които извършва.
И Спенсър отново се сблъска със същата арогантност — безразсъдното държание на мъжете, които го бяха принудили да напусне Лас Вегас.
Той се замисли за Луис Лий в елегантния му кабинет под „Китайска мечта“. Ресторантьорът бе казал, че само достатъчно силните правителства престават да играят по правилата на правосъдието, по чиито закони са съставени.