Всички правителства, дори демократичните, поддържаха контрол със заплахата за насилие и затворничеството. Но когато тази заплаха скъсаше със закона, и при най-добрите намерения границата между федерален агент и главорез ставаше опасно тънка.
Ако Спенсър намереше Валери и научеше защо бяга, помощта му вероятно нямаше да се изрази само в посягане върху неприкосновения му запас от пари, за да й осигури най-добрия адвокат. Макар и наивен, такъв беше неясният му план.
Но безмилостността на враговете изключваше варианта явяване пред съд.
Изправен пред избора насилие или бягство, Спенсър винаги би предпочел да избяга и да рискува куршум в гърба — поне когато не бе заложен нечий друг живот освен неговият. Но щом поемеше отговорността за живота на жената, той не можеше да я изложи на риск и рано или късно щеше да се наложи да отвърне на насилието с насилие.
Разсъждавайки за тези неща, Спенсър продължи да кара на юг. Едва виждаше магистралата в далечината на изток и пред него нямаше ясно очертан път.
От запад се зададе дъжд под формата на ослепителни водопади на рядко проявявана ожесточеност за Мохавската пустиня, извисяваща се приливна вълна, зад която пустинята започна да изчезва.
Спенсър долови мириса на дъжда още преди да го е застигнал. Ухание на хлад, влага и озон, отначало освежаващо, но после странно и смразяващо.
— Не се притеснявам дали ще мога да убия, ако се стигне дотам — каза той на свилото се на кълбо куче.
Сивата стена бързо се приближаваше към тях. Приличаше на нещо повече от дъжд. Бурята беше олицетворение на бъдещето и на всичко онова, което Спенсър се страхуваше да разбере за миналото.
— Правил съм го и преди. И пак ще го сторя, ако се наложи.
Върху форда започна да барабани дъжд — досущ милиони биещи сърца.
— И ако някое копеле заслужава да бъде убито, аз ще го очистя, без да изпитвам вина или угризения. Понякога убийството е правилно. Справедливо. Нямам проблем с това.
Дъждът се усили. Диплеше се като вълшебен воал, носещ магическа промяна. Белият пясък потъмня. На странната светлина на бурята изсъхналата растителност изведнъж стана лъскава и зелена. За секунди повехналите листа и трева сякаш се уголемиха и придобиха пищни тропически форми, макар че това беше илюзия.
Спенсър включи чистачките и мина на двойно предаване, сетне каза:
— Притеснявам се… и се плаша, че може би ще пречукам някой негодник, който си го заслужава… някой боклук… и този път това ще ми хареса.
Пороят беше не по-малко апокалиптичен от Потопа, изсипал се върху Ной, и ожесточеното барабанене на дъжда върху форда беше оглушително. Уплашеното от бурята куче вероятно не чуваше думите на господаря си, но въпреки това Спенсър използваше присъствието на Роки като оправдание, за да признае една истина, която предпочиташе да не чува. Говореше на глас, защото можеше да излъже, ако само разсъждаваше наум.
— Никога не ми е харесвало да убивам и не съм се чувствал герой. Но това не ме и отвращава. Не повръщам, нито изгубвам съня си. Затова… ако следващия път…
Ранният следобед потъмня, сякаш се свечеряваше. Спенсър запали фаровете и се изненада, като видя, че са останали непокътнати от сблъсъка с портата на лунапарка.
Дъждът се лееше в такива огромни количества, че се примесваше и размиваше с вятъра, който преди това бе предизвикал пясъчната буря.
Стигнаха до дълбок три метра валог с леко наклонени брегове. В средата на падината блестеше поток от сребриста вода, широк трийсет и дълбок няколко сантиметра. Спенсър прекоси широкото шест-седем метра пресъхнало речно корито и се насочи към възвишенията на отсрещната страна.
Докато фордът минаваше през втория бряг, над пустинята лумна поредица от големи светкавици, придружени от силни гръмотевици, които предизвикаха вибрации в колата. Дъждът продължаваше да се усилва.
Шофирайки с една ръка, Спенсър погали Роки по главата. Кучето беше твърде уплашено, за да го погледне или да се облегне на утешаващата го ръка.
Намираха се на не повече от петдесет метра от първото пресъхнало речно корито, когато Спенсър видя, че земята пред тях се движи вълнообразно, сякаш рояци гигантски змии преминаваха точно под повърхността на пустинята. Удари спирачки и фаровете осветиха не толкова фантастично, но не по-малко страховито обяснение. Земята не се движеше, а от запад на изток, по леко наклонената равнина се виеше бърза, кална река, която блокираше движението на юг.
Дълбочината й не се виждаше. Стремглаво препускащата вода вече бе излязла няколко сантиметра извън коритото.