— Може ли човек да живее с този белег, макар да е възможно да се оперира, за да го направи не така очебиен? Имам предвид, освен ако не е в състояние да плати за хирургичната намеса.
— О, цената не би била препятствие. Ако пациентът няма пари и правителството не иска да плати, човекът пак ще бъде лекуван.
— Тогава защо не би се оперирал?
Мондело сви рамене и отмести настрана снимките.
— Вероятно се страхува от болка.
— Не мисля така. Не и този човек.
— Или от лекари, болници, остри инструменти и упойки. Има безброй фобии, които пречат на хората да се оперират.
— Този човек не страда от фобии — каза Рой и прибра снимките в кафявия плик.
— Може да се дължи на чувство за вина. Ако е оцелял след злополука, в която другите са били убити, той би изпитвал чувство за вина. Особено ако загиналите са били хора, които е обичал. Той мисли, че с нищо не е по-добър от тях и се пита защо е бил пощаден, докато те са умрели. Изпитва угризения, че е жив. И да страда с белега, е начин на изкупление.
Рой се намръщи и стана.
— Може би.
— Имал съм пациенти с такъв проблем. Не искат да се оперират, защото вината на оцелелия ги кара да мислят, че са заслужили белезите си.
— И това не звучи правдоподобно. Не и за този човек.
— Ако няма фобия и не страда от вината на оцелелия — каза Мондело, изпращайки Рой до вратата, — тогава може да се обзаложите, че изпитва вина за нещо. Той се самонаказва с белега. Напомня си за нещо, което би предпочел да забрави, но се чувства задължен да помни. И такива случаи съм виждал.
Докато хирургът говореше, Рой изучаваше лицето му, заинтригуван от изящно оформената структура на костите. Той се запита доколко ефектът се дължи на природата и доколко е постигнат с намесата на пластичната хирургия. Но знаеше, че е нетактично да попита.
Рой стигна до вратата и рече:
— Докторе, вярвате ли в съвършенството?
Мондело изглеждаше леко озадачен.
— Съвършенството?
— Съвършенството на личността и обществото. Един по-добър свят.
— Ами… Мисля, че винаги съм се стремил към това.
— Добре — усмихна се Рой. — Знаех, че е така.
— Но смятам, че съвършенство не може да бъде постигнато.
Усмивката на Рой се смрази.
— Но аз виждам съвършенство тук-там. Може би не съвършенство във всяко отношение, но отчасти.
Мондело се усмихна снизходително и поклати глава.
— Идеята на един човек за съвършенство и ред е разбирането на друг за хаос. За един съвършената красота е представата на друг за уродливост.
Рой не харесваше такива изявления. Намекът беше, че утопията е и ад. Изгарящ от нетърпение да убеди Мондело в алтернативния възглед, Рой каза:
— В природата съществува съвършена красота.
— Винаги има недостатък. Природата ненавижда симетрията, гладките повърхности, правите линии, реда — всичко, което свързваме с красотата.
— Наскоро видях жена със съвършени ръце. Безупречни. Без недостатък. Изящно оформени.
— Пластичният хирург гледа на човешката форма с по-критично око от другите хора. Виждал съм множество недостатъци.
Самочувствието на лекаря ядоса Рой.
— Трябваше да ви донеса онези ръце. Поне едната. Ако я бяхте видели, щяхте да се съгласите с мен.
Изведнъж Рой осъзна, че е на път да разкрие неща, които биха наложили незабавната екзекуция на хирурга.
Разтревожен, че вълнението му ще го накара да направи друга, по-груба грешка, Рой не се задържа повече. Благодари на хирурга за сътрудничеството и излезе от бялата стая.
Февруарската слънчева светлина на паркинга пред клиниката беше по-скоро бяла, отколкото златиста. Въздухът беше резлив. Редицата палми по края хвърляха сенки, източени на изток. Захлаждаше се.
Рой пъхна ключа в стартера, включи двигателя и в същия миг пейджърът му иззвъня. Погледна малкия екран и видя номер с код на регионалния офис в центъра на Лос Анджелис и се обади по клетъчния си телефон.
Те имаха голяма новина за него. Бяха проследили Спенсър Грант и замалко не го бяха хванали в Лас Вегас. И сега той бягаше. Някъде в пустинята Мохаве. „Лиърджет“ очаквал Рой, за да го закара в Невада.
Спенсър караше нагоре по едва забелязващия се склон между двете буйни реки. Ивицата от мокър пясък непрекъснато се стесняваше. Търсейки къс скалиста почва, където да спре и да изчака бурята да премине, Спенсър бе възпрепятстван от все по-намаляващата видимост. Облаците бяха толкова плътни и черни, че денят в пустинята беше мрачен като в дълбините на море. Дъждът се лееше в библейски количества и чистачките не смогваха да изчистят предното стъкло. И макар че фаровете бяха запалени, теренът отпред се виждаше неясно.