Скоро сълзите му станаха черни като мастило. Не виждаше нищо.
Перспективата да ослепее го хвърли в паника, а оттам дойде и прозрението — не бе ослепял, слава Богу, но изпадаше в безсъзнание.
Спенсър отчаяно се съпротивляваше. Припаднеше ли, може би никога нямаше да се свести. Той с усилие се крепеше на границата между двете състояния. После в мрака се появиха стотици сиви петна, уголемиха се, образуваха сложни матрици от светлина и сенки и Спенсър видя вътрешността на форда.
Изтегли се нагоре, доколкото му позволяваше смачкания покрив и едва не припадна отново. Внимателно докосна кървящата си глава. Раната не беше смъртоносна.
Пак се озоваха на открито пространство. Дъждът барабанеше по колата.
Акумулаторът още не се беше изтощил, защото чистачките работеха.
Фордът смело се клатушкаше в средата на реката, която ставаше все по-широка. Вероятно трийсет и пет метра. Още малко и щеше да прелее извън бреговете. Един Господ знаеше колко бе дълбока. Течението се успокои, но продължаваше да се движи бързо.
Роки се бе вторачил във водата отпред и издаваше жаловити звуци на безпокойство. Не клатеше глава и не се радваше на скоростта. Изглежда, нямаше доверие нито на природата, нито на господаря си.
— Добрият, стар господин Роки — с обич каза Спенсър и обезпокоен установи, че фъфли.
Въпреки притесненията на кучето Спенсър не виждаше непосредствена опасност. В продължение на няколко километра потокът се носеше безпрепятствено напред, после изчезваше в дъжда, мъглата и сивата светлина на забуленото в облаци слънце.
От двете страни на реката имаше пустинни равнини, които не бяха съвсем голи. Тук-там се виждаха мескити, туфи жилава трева и криви скалисти възвишения — природни образувания, но придобили странната геометрия на храмове на древнокелтски жреци.
Нова болка прониза главата на Спенсър. Пред очите му неумолимо се спусна мрак. Вероятно бе изгубил съзнание за минута. А може би за час. Не сънува. Само изпадна в безвременна тъма.
Когато се свести, по лицето му плющеше студен дъжд и хладен вятър. Множеството гласове на реката мърмореха, съскаха и се кикотеха още по-силно от преди.
Той застана неподвижно и се запита защо шумът е толкова силен. Мислите му бяха объркани. Накрая осъзна, че страничният прозорец се е разбил, докато бе изпаднал в безсъзнание. Целият беше обсипан с дребни стъкълца.
Водата на пода бе стигнала до глезените му. Краката му бяха почти вкочанени от студ. Спенсър ги опъна и размърда пръсти. Реката беше само на два-три сантиметра от долната част на прозореца. Макар да се движеше бързо, потокът не беше толкова буен, вероятно защото се бе разширил. Ако речното корито се стесни или релефът се промени, течението отново щеше да стане силно, да наводни колата и да я потопи.
Съзнанието на Спенсър не беше достатъчно прояснено, за да подаде сигнал за тревога. И той изпита само леко безпокойство.
Трябваше да намери начин да запуши дупката, която се бе отворила на мястото на прозореца, но проблемът изглеждаше непреодолим. Преди всичко трябваше да помръдне, за да предприеме нещо, но Спенсър не искаше да се движи.
Единственото му желание беше да заспи. Чувстваше се ужасно уморен. Изтощен.
Главата му клюмна надясно и той видя кучето, което седеше на седалката до него.
— Как си, приятелю?
Езикът му бе надебелял, сякаш бе изпил десетина бири.
Роки го погледна, сетне отново се вторачи в реката отпред.
— Не се страхувай, приятелю. Те ще победят, ако се боиш. Не им позволявай да спечелят. Не можем да си го позволим. Трябва да намерим Валери. Преди онзи негодник да го е сторил. Той е там. Непрекъснато… дебне.
Мислейки за жената и изпитвайки силно безпокойство, Спенсър Грант продължи да се носи по бурните води на течението. Мърмореше несвързано и търсеше нещо непознато и непознаваемо. Бдителното куче мълчаливо седеше до него. Дъждът тракаше по смачкания покрив на форда.
Спенсър вероятно отново изгуби съзнание. А може би само затвори очи. Но когато краката му се изплъзнаха от педала за спирачката и цопнаха във водата, която вече бе стигнала до половината на прасците му, той вдигна пулсиращата си глава и видя, че чистачките са спрели. Акумулаторът се бе изтощил.
Реката беше бърза като експресен влак. И буйна. Калната вода се плискаше до рамката на счупеното стъкло.
На повърхността на течението плаваше умрял плъх. Дълъг и лъскав. Едното от немигащите му, безжизнени очи се бе вторачило в Спенсър. Острите зъби бяха оголени. Дългата, отвратителна опашка беше твърда като тел, странно накъдрена и сгърчена в спазъм.