Плъхът уплаши Спенсър. Затаил дъх и с разтуптяно сърце от страх, познат от кошмарите, той знаеше, че ще умре, ако водата изтласка плъха в колата. Защото това не беше обикновен плъх, а самата Смърт, вик в нощта, бухане на бухал, проблясващо острие, мирис на гореща кръв, катакомби, миризма на цимент и на нещо по-лошо, краят на детската невинност, вратата към ада, стаята насред небитието. Всичко това беше в студената плът на мъртвия гризач. Докоснеше ли го, Спенсър щеше да крещи, докато белите му дробове се пръснеха и заедно с последния дъх пред очите му щеше да падне мрак.
Трябваше да намери някакъв предмет, с който да избута плъха по-надалеч. Но Спенсър беше твърде слаб, за да потърси нещо. Ръцете му бяха отпуснати на коленете и дори опитът да свие пръсти в юмрук, изискваше повече сила, отколкото можеше да събере.
Може би раната на главата му беше по-сериозна, отколкото отначало му се бе сторило. Спенсър се запита дали тялото му не започва да се парализира. Но дори да беше така, той се зачуди дали това има значение.
На небето блесна светкавица. Яркото отражение преобрази тъмното око на плъха и го превърна в ослепително бял кръг, който сякаш се присви, за да се вторачи още по-проницателно в Спенсър.
Той имаше чувството, че ужасеният му поглед ще привлече плъха като магнит, и отмести очи. Загледа се напред. В реката.
Макар че се потеше обилно, в същото време Спенсър трепереше от студ. Дори белегът му беше студен и вече не пламтеше. Кожата му беше ледена, но белегът — все едно замръзнала стомана.
Той примига и се вторачи в реката, която набираше скорост и препускаше към единствената интересна особеност в инак отегчителния пейзаж от леко наклонени равнини.
От север на юг през пустинята Мохаве, чезнещ в мъгла, се извисяваше скален хребет, някъде висок седем-осем метра, а другаде — едва метър и двайсет. Макар да беше природна геоложка характеристика, образуванието беше странно ерозирало и тук-там имаше пробити от вятъра дупки, наподобяващи руини на огромна крепост, построена и унищожена в епоха на непрестанни войни, хиляда години преди първите писмени анали. Покрай някои от по-високите части имаше рушащи се и неравно назъбени парапети. На места повърхността беше надупчена, сякаш вражеска армия бе пробила там крепостта.
Спенсър се съсредоточи върху фантазията за древния замък, изграден върху стръмната канара, за да отвлече вниманието си от мъртвия плъх, който плаваше до счупеното стъкло на форда.
Тъй като съзнанието му беше замъглено, отначало Спенсър не се притесни, че реката го носи към назъбените стени на онази крепост. Постепенно обаче осъзна, че наближаващият сблъсък може да бъде катастрофален. Ако течението прокараше форда през някоя от пролуките и сетне по-нататък, странните скални образувания щяха да бъдат само интересна гледка. Но ако колата се блъснеше в една от създадените от природата порти…
Хребетът минаваше напреки през речното корито, но беше пробит на три места от пороя. Най-широката дупка беше петнайсет метра в диаметър и се намираше вдясно. От двете й страни бяха южният бряг и висока шест метра кула от тъмен камък, извисяваща се над водата. Най-тесният проход — по-малък от два метра и половина — беше в средата, между кулата и друга купчина скали — широка три и висока три и половина метра. Между купчината и брега вляво, където крепостта отново се издигаше и продължаваше далеч на север, имаше трети проход, широк седем-осем метра.
— Ще успеем — каза Спенсър и се опита да протегне ръка към кучето, но не можа.
Фордът бавно се носеше към най-широката пролука, до която оставаха стотина метра.
Спенсър не можеше да откъсне очи от умрелия плъх. Вкочанената опашка беше изпъстрена с розови и черни петна.
В съзнанието му премина спомен — плъхове в тясно пространство, изпълнени с омраза червени очи в мрака, плъхове в катакомби, а по-нататък — стаята в края на небитието.
Спенсър потрепери от погнуса и погледна напред. Предното стъкло беше замъглено от дъжда. Въпреки това той видя твърде много. Фордът се бе приближил на петдесет метра от точката, където реката се разделяше и вече не се носеше към най-широката дупка. Беше се насочил наляво, към прохода в средата, най-опасния от трите.
Каналът се стесни. Скоростта на водата се увеличи.
— Дръж се, приятелю. Дръж се.
Спенсър се надяваше потокът да ги изтласка наляво, към северната пролука. Но течението стана по-бавно. Нямаше да стигнат до северната порта. Щяха да профучат през средата.
Останаха петнайсет метра. Десет.
Дори да минеха през средата, пак щеше да им е необходим малко късмет. Защото в момента се носеха с лудешка скорост към високия седем-осем метра проход в скалата вдясно от центъра.