Спенсър погрешно бе предположил, че засилилият се шум на дъжда е въображаем. Всъщност това беше грохотът на три водопада, отдалечени на трийсетина метра един от друг и разбиващи се на триста метра надолу в пропастта.
Спенсър не виждаше пенещите се водопади, защото фордът висеше точно над тях. Той нямаше сили да се облегне на вратата и да се наведе през прозореца, за да погледне. Колата се крепеше над най-тесния от трите водопади и само двете скали отстрани не й позволяваха да се понесе надолу по течението.
Спенсър се зачуди как да се измъкне жив от форда и от реката. Рискът изсмукваше от него и малкото енергия, която му бе останала. Първо трябваше да си почине. После щеше да мисли.
От мястото, където се намираше, виждаше широката долина отдолу и змиевидно криволичещото течение на водата след водопадите. Дългата струя и изкривената под ъгъл гледка предизвикаха нов пристъп на световъртеж и Спенсър извърна глава, за да не припадне.
Твърде късно. Движението на фантомната въртележка му оказа въздействие. Скалите и дъждът се завъртяха в спирала, която го повлече надолу.
…И там, в нощта, зад хамбара, аз още се страхувам от връхлетелия ангел, който се оказа бухал. Необяснимо защо, когато видението на майка ми като ангел с крила се оказва фантазия, аз съм обсебен от друг неин образ — окървавена, свита на кълбо, гола, мъртва в канавката, на сто и трийсет километра от дома, така както я бяха намерили преди шест години. Всъщност тогава не я видях в това състояние, нито дори на снимка във вестника, само чух сцената, описана от неколцина мои съученици, злобни малки копелета. Да, след като бухалът изчезна в лунната светлина, макар да се опитвам, не мога да задържа видението на ангела, нито да се отърся от ужасния образ на обезобразения труп, въпреки че и двете са плод на въображението ми и би трябвало да съумея да ги контролирам.
Стъпвайки безшумно, аз продължавам да вървя към задната страна на хамбара, където от петнайсет години няма нито сено, нито животни. Познавам го много добре, но въпреки това тази нощ хамбарът ми се струва различен, някак променен, и ме кара да се чувствам неспокоен.
Нощта е странна. И аз съм странно момче, изпълнено с въпроси, които не се осмелявам да си задам. Търся отговори в онази юлска нощ, а отговорите са в мен. Трябва само да ги потърся. Нещо в структурата на живота се е променило, но аз си внушавам, че не е така. Аз съм странно момче, което крие тайни от себе си и ги пази така добре, както светът съхранява тайната на своя замисъл.
В тайнствената, тиха нощ аз предпазливо се промъквам към шевролета, който виждам за пръв път. На предната седалка няма никой. Слагам ръка на капака и усещам, че двигателят е още топъл. Металът се охлажда, като леко пука и трака. Минавам отстрани, покрай изрисуваната на микробуса дъга и отварям задната врата.
Вътре е тъмно, но бледата лунна светлина се процежда през предното стъкло и разкрива, че и отзад няма никой. Виждам, че шевролетът е двуместен, макар че изработеният по поръчка интериор ме подвежда да очаквам луксозно превозно средство за развлечения.
Още долавям нещо зловещо в микробуса — освен елементарния факт, че не е местен. Търсейки причината за това чувство, аз се навеждам през отворената врата и присвивам очи. Трябваше да взема фенерче. Изведнъж усещам смрад на урина. Някой е пишкал в задната част на шевролета. Странно. Господи! Разбира се, може да е било куче, но въпреки това е отвратително.
Затаявам дъх, сбърчвам нос и се отдръпвам от вратата, после се навеждам да видя регистрационния номер. Колорадо.
Изправям се.
Заслушвам се.
Тишина.
Хамбарът чака.
Подобно на много хамбари, построени в студен край, където често вали, постройката първоначално е била без прозорци. Дори след драстичната промяна в интериора, единствените прозорци са двата в южната страна на първия етаж и четирите на предната част на първия етаж.
Тъмни са. В хамбара е тихо.
В северната стена има един-единствен вход.
Отдалечавам се от шевролета и се колебая, прахосвайки ценни секунди.
От разстояние шест-седем метра, под луната, която скрива със сенките си, но и същевременно разкрива с млечната си светлина, аз виждам, че северната врата е открехната.
Подсъзнателно вероятно съзнавам какво трябва да направя. Но от друга страна, нещо в мен настоява да се върна в леглото, да забравя вика, който ме събуди от съня за майка ми и да спя до края на нощта. На сутринта, разбира се, ще трябва да продължа да живея в мечтата, която измислих — пленник на живота на самозаблуда, докато истината и реалността са напъхани в забравена кесия някъде в паметта ми. Може би тежестта на тази кесия е твърде голяма и конците по шевовете са започнали да се късат. Вероятно подсъзнателно вече съм решил да сложа край на мечтата си.