А може би изборът, който правя, е предопределен и няма нищо общо с агонията на подсъзнанието, нито със съзнанието ми или с пътеката на съдбата, по която вървя, откакто съм роден. Може би изборът е илюзия и единствените пътища в живота са онези, обозначени на картата в мига на нашето зачатие. Моля се на Бога съдбата да не е от желязо, а от нещо, което може да се огъва и преоформя от силата на състраданието, честността, добротата и добродетелта, защото инак няма да мога да понеса човека, в който ще се превърна и нещата, които ще правя, нито факта, че това ще бъда аз.
Но в онази юлска нощ, облян в пот и в същото време треперещ от студ, и едва четиринайсетгодишен, аз не мисля за всички тези неща. Не размишлявам върху тайните или съдбата. В онази нощ аз съм тласкан по-скоро от емоции, отколкото от интелект, от интуиция, а не от разум, и не толкова от любопитство, колкото от потребност. В края на краищата аз съм само на четиринайсет години.
Хамбарът чака.
Приближавам се до открехнатата врата.
Заслушвам се.
Тишина.
Бутвам вратата. Пантите са смазани, краката ми са боси и аз влизам безшумно…
Спенсър отвори очи и установи, че над пустинята е паднала нощ. Разбра, че е бил в безсъзнание най-малко пет-шест часа.
Главата му беше клюмнала на гърдите. Той се вторачи в дланите си, които бяха бели като тебешир и умолително обърнати нагоре.
Плъхът беше на пода на форда, макар че не го виждаше. Но беше там. В мрака. Плаваше във водата.
„Не мисли за това.“
Дъждът бе спрял. Не барабанеше по покрива. Спенсър беше жаден. Устата му бе пресъхнала, а устните — напукани.
Фордът леко се поклащаше. Реката се опитваше да го бутне през скалата. Проклетата, неуморна река.
Не. Това не беше обяснението. Шумът на водопада не се чуваше. Нощта беше тиха. Нямаше гръмотевици. Нито ромолене на вода.
Цялото тяло го болеше. Най-много главата и вратът.
Не можеше да събере сили, за да откъсне поглед от ръцете си.
Роки бе изчезнал.
Вратата от неговата страна беше отворена.
Фордът отново се разтресе. Изтрака и изскърца.
Жената се появи пред отворената врата. Първо се показа главата й, сетне раменете. Ако се съдеше по тишината, поройният дъжд бе спрял.
Очите му бяха свикнали с мрака и хладната лунна светлина, проблясваща през дрипавите облаци и Спенсър позна жената.
С глас, сух като изтляла жарава, но без да пелтечи, той каза:
— Здрасти.
— Здрасти.
— Качи се.
— Благодаря. Ще го сторя.
— Добре.
— Харесва ли ти тук?
— Повече от съня.
Тя влезе във форда, който се разклати още по-силно от преди.
Движението разтревожи Спенсър. Не защото се притесняваше, че колата ще се отмести и ще падне, а защото отново му се зави свят. Страхуваше се, че ще се събуди от този сън и ще се върне в юлския кошмар в Колорадо.
Тя седна на мястото на Роки и застана неподвижно, докато фордът спря да се клати.
— Изпаднал си в адски деликатно положение.
— Кълбовидна мълния — обясни той.
— Моля?
— Кълбовидна мълния.
— Да, сигурно.
— Блъсна колата в речното корито.
— Възможно е.
Беше му трудно да разсъждава и да се изразява ясно. Това му причиняваше болка и световъртеж.
— Помислих, че са извънземни — добави Спенсър.
— Извънземни?
— Дребни човечета. С големи очи. Спилбърг.
— Защо помисли, че са извънземни?
— Защото ти си чудесна — отговори той, макар че думите не изразиха онова, което искаше да каже. Въпреки оскъдната светлина Спенсър видя, че жената го погледна озадачено. Опитвайки се да намери по-подходящи думи и отново замаян от усилието, той рече: — Около теб сигурно стават чудни неща… Непрекъснато.
— О, да, аз съм център на същински фестивал.
— Сигурно знаеш чудни неща. Затова те преследват. Защото знаеш чудни неща.
— Взимаш ли наркотици?
— Бих взел два аспирина. Както и да е… Но не те преследват, защото си лош човек.
— Така ли?
— Да.
Тя се наведе към него и докосна челото му. Дори лекият й допир го накара да трепне от болка.
— Откъде знаеш, че не съм лош човек?
— Беше мила с мен.
— Може да съм се преструвала.
Валери извади от якето си малко фенерче, повдигна клепача на Спенсър и насочи лъча към окото му. Светлината му причини болка. Всичко му причиняваше болка. Дори хладният вятър. А болката усилваше световъртежа.
— Била си мила и с Теда.