— Оставете ме, Куай-Гон — каза той. — Дойде моето време.
Отчаяно Куай-Гон се вгледа в таблото до преградата. Изгаряше от желание да го разбие с меча си, искаше да размаже тялото си във вратата. Не можеше да позволи това да се случи!
Нямаше да позволи на кошмара да го победи.
Кошмарът…
Разкъсаните кръгове сияеха срещу него. Защо не ги забеляза по-рано? На таблото беше изрисувана тайната емблема на „Офуърлд“.
Кръгът, който отвежда миналото в бъдещето, все още не е затворен. Той трябва да затвори кръга. Той трябва…
— Почакай! — Куай-Гон изчисти съзнанието си, позволявайки на Силата да го изпълни.
Той почерпи и от мощта на Оби-Уан, концентрирайки се върху незатворения кръг. Представи си, че кръгът се движи, затваря се, връщайки цялостната си форма. Миналото се срещаше с бъдещето и създаваше настоящето. Това имаше значение. Занатос беше минало, Оби-Уан е сега.
Бавно двата края се доближиха и оформиха съвършен кръг.
Вратата се плъзна и се отвори.
— Казах ти, че има по-лесен начин — рече той на Оби-Уан.
Оби-Уан се усмихна с облекчение. Пот от топлина и напрежение се стичаше по лицето му.
— Хубаво е да побързаме.
Те изтичаха нагоре по тунела, следвайки завоите и извивките на главната шахта. Куай-Гон си спомни за аварийната сирена близо до южния асансьор. Той я активира и пулсиращ звук изпълни тунелите.
— Евакуирайте се! — равно изрече един глас. — Евакуирайте се!
— Това се отнася и за нас — извика Оби-Уан, натискайки копчето за асансьора.
Но Куай-Гон се поколеба. Той огледа тунела. Миньорите бяха го разчиствали Кутии експлозиви бяха наредени до стената. Една кутия лежеше отгоре.
— Оби-Уан, това ли е кутията, която си видял? — попита Куай-Гон.
Оби-Уан се обърна.
— Да, но нямаме време да проверим какво има вътре.
Асансьорната клетка пристигна с трясък.
— Да вървим, Куай-Гон!
Куай-Гон не му отговори. Той отиде при кутията. Активира светлинния си меч и с премерен удар преряза ключалката.
— Той винаги таеше повече от един трик — промърмори Куай-Гон. — Винаги си оставяше заден изход.
Внимателно повдигна капака. Точно както си мислеше. Беше йонна бомба — най-разрушителният експлозив в Галактиката.
Оби-Уан стоеше зад рамото му.
— Той каза, че е смесил газове.
— Излъгал е — каза Куай-Гон. — Тази бомба е с часовник. И според мен всички кутии, разположени по целия Бендомиър, са нагласени да избухнат по едно и също време.
Той се обърна към Оби-Уан.
— Верижната реакция ще е гигантска. Цялата планета може да експлодира.
Момчето пребледня.
— Знаеш ли как да я обезвредиш?
— Силата няма да свърши работа — каза Куай-Гон, клякайки. Това е такъв деликатен механизъм, че Силата може даже да го задейства. Ще я обезвредя, но ми трябва време. Повече време, отколкото имам — Куай-Гон се приведе още по-близо. — Това, изглежда, е основата, ръководещата бомба. Занатос я е задействал, когато тръгна. Това е добра новина. Ако обезвредим тази, другите бомби няма да избухнат.
Оби-Уан преглътна.
— А каква е лошата новина?
— Нагласена е да избухне след три минути — изрече Куай-Гон, — а на мен ми трябват петнадесет.
Оби-Уан почувства как секундите се изнизват, ценни секунди, докато осмисляше казаното. Да стигне до тук и да остави Занатос да победи! Нямаше право да позволи това.
— Злобата му е толкова силна, че ще разруши цяла планета, за да убие мен — зачуди се Куай-Гон. — Да не споменаваме безчетните богатства. ВиърТа каза, че стойността само на една йонитна жила е неизмерима.
— Йонит ли? — попита Оби-Уан. — Нали мината беше за азурит?
— Открили са жила след експлозията — обясни Куай-Гон. — Ударната вълна е изтласкала пластовете нагоре.
Той посочи навътре в тунела.
— Бомбата има ли часовник? — попита Оби-Уан, а Куай-Гон кимна.
— Йонен часовник. Точен до секундата. Защо?
Оби-Уан не му отговори. Той се спусна навътре в тунела към купчина скални парчета. Вдигна един камък и го надраска с нокът. Той видя сиянието на йонита. Започна да пълни джобовете на туниката си с камъни.
— Остава една минута — извика Куай-Гон.
— Още не сме мъртви — отговори му Оби-Уан, докато се връщаше при него тичешком. Внимателно нареди камъните около бомбата.
— Какво е…? — въпросът на Куай-Гон увисна на устните му. Дигиталното екранче беше изгаснало. — Какво…
— Йонит — обясни Оби-Уан. — Той има неутрален заряд. Повечето инструменти престават да действат около него. Най-вече таймерите. Миньорите се боят от него, но сега той ще ги спаси — усмихна се той. — Вече разполагаш с нужните петнадесет минути, Куай-Гон.