— Не съм гневен, Оби-Уан — каза му Куай-Гон. — За мен Занатос е изчезнал. Вече е просто още един враг. Омразата е само от неговата страна. Готов съм да се боря със създаваното от него зло. Някой ден може да ме убие, но никога повече няма да ме нарани.
Куай-Гон се обърна.
— Ти ми показа това. В мината, когато се пресегна към Силата, ти ми показа, че светлината винаги може да се сражава с тъмнината. Гневът ме напусна. Най-накрая ти ме научи на нещо за мен. А когато падауанът учи учителя си, връзката им е правилна.
— В мината ме нарече падауан — с надежда изрече Оби-Уан.
— Ти беше готов да умреш заради мен — каза Куай-Гон. — Смелостта ти бе изключителна, дори за един джедай. За мен ще е чест, ако приемеш да си мой падауан, Оби-Уан Кеноби.
Топлина изпълни Оби-Уан. Но не изпита гордостта, която очакваше, че ще почувства от тези думи. Силата се раздвижи в него, около него и го изпълни дълбоко чувство, че е у дома. Преглътна.
— Приемам, учителя Куай-Гон Джин.
— Разбира се — добави Куай-Гон, — нямаше да изпълниш замисленото. Аз щях да те спра. Щях да те спра да умреш заради мен.
— Нямаше да можете, учителю — сериозно отвърна Оби-Уан.
Те размениха погледи — полупредизвикателни, полувъодушевени. Силата пулсираше между тях. И двамата видяха в бъдещето дълги години и безброй предстоящи мисии. Знаеха, че ще спорят по този въпрос през годините, дори и след като споменът за планетата Бендомиър избледнееше. Това щеше да е приятелско неразбирателство, връзка от история и доверие.
Усмихна се в потвърждение. Споделената мисъл беше първото обвързване между учител и падауан. Тя им доказа, че ще извървят пътя заедно. Щяха да крачат към бъдещето, изковано от споделеното минало.
Куай-Гон положи ръка на рамото на Оби-Уан и я задържа там.
— Най-добре да си стягаме багажа — тихо изрече той. — Чака ни дълъг път.