Най-после Нет се върна, но не бе сама. Придружаваха я Боб и една около петдесетгодишна жена с гладко сресани назад черни коси и лице с остри черти, вероятно нейната майка.
Жената отиде до камината и сложи няколко цепеници върху пепелта, а Нет и брат й седнаха от двете страни на баща си.
Черити изгуби търпение и каза:
— Ако вече сте свършили да ме разглеждате, може би ще поговорим. Имам някои въпроси към вас.
— Ние също към тебе — отговори Боб, а не бащата.
— Окей — каза Черити. — Започвай.
— Коя си ти, щом не си от хищниците? — запита Боб. — И откъде идваш?
Черити въздъхна. Като начало, интелигентен въпрос.
— Аз съм капитан Черити Леърд — отговори тя. — Офицер от Космическите въоръжени сили на Съединените щати.
Погледът на Боб показваше недвусмислено, че тези думи не му говорят нищо, а бащата потвърди нейното предположение, като добави:
— Какво е това Космически въоръжени сили на Съединените щати? И защо имаш три имена?
— Аз… — започна Черити, но поклати глава и спря, след което продължи с по-мек тон: — Можете да ми викате просто Черити. А Космическите сили са… — Тя потърси подходящи думи. — Нещо като армия, в която служа.
— Армия? — В очите на бащата се появи недоверие; Нет и брат й също я погледнаха подозрително. — Ти си войник?
— Може така да се каже — отвърна Черити. — Но не е съвсем точно. Аз… аз идвам от много далеч.
— А какво търсиш тук? — Въпросът дойде светкавично. Черити знаеше, че сега не може да даде неверен отговор, ако не искаше да попадне в още по-големи затруднения.
— Само за информация — каза тя предпазливо. — Аз не съм оттук. Не зная нито къде съм, нито кои сте вие, нито кои са тези хищници… — тя погледна Нет, която трепна, чувствайки се неловко, — … които срещнах снощи.
— Ти действително трябва да идеш от много далеч — каза бащата. — Поставяш въпроси, като че ли си паднала от небето.
„Не е много далеч от истината“, помисли си Черити мрачно. Въздържа се да изрече тази мисъл на глас.
Бащата посочи джуджето, което следеше с внимание краткия разговор:
— Ел Гурк твърди, че можем да ти вярваме. Но аз не знам дали мога да вярвам на Гурк.
— Да, докато ми плащаш — каза сухо Гурк. — Освен ако не се появи някой, който да плаща повече.
Черните му очи накараха Черити да изтръпне. Сега, на дневна светлина, видът му бе още по-страшен, отколкото миналата нощ. Очите му бяха напълно черни, като че ли не бяха очи на човек.
Черити чу зад гърба си някакъв шум и се обърна. Мом бе коленичила пред камината и се опитваше да запали дървени стърготини с кибрит. Черити поклати глава, стана, без да каже нищо, приближи се и щракна запалката си. Малкият газов пламък близна сухото дърво и го запали веднага.
Като се върна на масата, не само бащата я гледаше с широко отворени очи. На лицето на Боб се появи израз на изумление, почти ужас.
— Още ли й вярвате? — запита Нет тихо. — Аз ви казах, тя е една прокълната…
— Затваряй си устата — прекъсна я бащата тихо, но Нет млъкна веднага. Той продължи да наблюдава проницателно Черити, а тя чувстваше как умът му работи. Накрая лицето му просветна.
— Независимо коя си — каза той. — Ти спаси живота на Нет. Ние ти дължим благодарност. Можеш да останеш. А аз ще отговарям на въпросите ти.
Говориха дълго. Яденето на Мом бе отлично и Черити възстанови силите си. Тя разказваше предпазливо за себе си, като умишлено се изразяваше неясно, за да не издаде прекалено много неща. Тя самата научи много за семейството и за света, в който живееха. Четиримата принадлежаха към една група хора, които наричаха себе си пустинници и пътуваха като номади. Те често идваха в тази ферма, която бяха оборудвали през годините, но обикновено прекарваха времето си в голямата равнина. Препитаваха се от това, което им подаряваше съдбата — малко лов, по нещо събрано, по нещо откраднато, при това съществуваше строг кодекс на честта: никога не крадяха помежду си. Кервани често пресичаха равнината и изглежда не бе особено трудно да се промъкват до тях и да крадат вода и храна. Изглежда извънземните бяха навсякъде и от думите на бащата личеше, че те бяха господарите на планетата. Какво имаше от другата страна на равнината, не знаеше никой от четиримата. Пустинниците по възможност отбягваха извънземните, а извънземните не безпокояха пустинниците — освен ако не ги заловяха при някоя кражба. Предната вечер Нет бе потърсила убежище в планините, защото я преследваше отряд ездачи, така наричаха гигантските бръмбари. Черити си спомни с ужас за армията, която бе наблюдавала сутринта с бинокъла. Почти против волята си тя изпита уважение към Нет, като чу обичайния спокоен тон, с който момичето разказваше за бягството си.