За съжаление, тя научи много малко за останалата част от планетата. Всички бяха родени в тази околност, родителите им бяха пустинници, децата също ставаха такива и вероятно никога нямаше да напуснат тази безутешна пустош — това Черити не можеше да проумее.
— Но не сте ли се опитвали да заминете някъде? — попита тя.
— Да заминем? — Бащата отпи от горчивия чай, който Мом бе приготвила след обеда, и поклати глава. — Но защо? — попита той удивен.
— За да… — Черити разпери безпомощно ръце, получи злорад поглед от Гурк и каза: — Например, за да подобрите положението си. Животът тук сигурно е доста труден.
— Така е — потвърди бащата спокойно. — Но ние живеем, знаем, че вероятно и утре ще сме живи, ако внимаваме достатъчно.
— Различно ли е по другите места?
— Откъде да знаем? — каза Нет рязко. — Никога не сме били на друго място. А и защо? Имаме храна, ездачите не ни безпокоят. Понякога си имаме неприятности с хищниците, но обикновено се справяме с тях.
— Снощи нещата не изглеждаха така — каза Черити.
Нет трепна и за момент сведе поглед. Овладя се обаче бързо и каза:
— Окей, аз бях в планината, а планината е тяхна територия. Тук, в равнината, нямаше никога да ме хванат.
Не звучеше особено убедително, но Черити предпочете да не повдига въпроса. Нямаше да спечели нищо, ако поставеше Нет в неловко положение.
— Освен това, ти си от другаде — продължи момичето агресивно. — Ти би трябвало да ни кажеш как е там.
Черити въздъхна.
— Различно е — каза тя, отклонявайки отговора. — Ако трябва да ви кажа честно, не е много по-добре. — Тя въздъхна отново, изгледа последователно Нет, баща й, другите двама и добави: — Честно казано, аз избягах от тях. Те… нападнаха моята страна.
— И я победиха — предположи бащата. — Твоята армия…
— Бе разбита, да — каза Черити. — Ние се отбранявахме, но…
— Армията на Морон е непобедима — каза бащата спокойно. — Всеки го знае. Има ли и други войници?
— Не вярвам — отговори Черити. — Не, определено не. Мисля, че съм единствената, която успя.
Тя си спомни за Стоун и за момент помисли да им разкаже за него, но почти веднага отхвърли тази мисъл. Стоун бе излязъл отдавна и вероятно отдавна бе мъртъв. Ако е бил тук, щяха да знаят за него. Ситуацията й се струваше все по-гротескна. Седеше тук, пиеше чай и говореше с бащата така, като че ли току-що бе слязла от Луната. Всъщност тя знаеше много по-добре от него какво действително се бе случило.
Не се опита обаче да го осведоми. Неговият свят бе чужд и странен, но малък и обозрим. Мисълта за сън, продължил няколко години или може би няколко столетия, не би се вместила в неговата представа за света.
— А откога е така? — запита тя предпазливо.
— Така? — Бащата я изгледа учудено. — Какво?
— Нападението — обясни Черити. — Искам да кажа, те кога… кога са дошли?
— Дошли? — бащата замига насреща й.
— Морон — каза Черити. — Ездачите.
— Не разбирам, ти… — Внезапно лицето му просветна. — О, ти мислиш, че те са ни нападнали. — Той поклати глава. — Не, не, това е заблуда. Те винаги са били тук. Поне дотолкова, доколкото си спомням.
Черити се усмихна уморено:
— Коя година сме сега?
— Ние не броим колко години са изминали — сви равнодушно рамене бащата. — И защо? Всяка една е като другите. И баща ми и дядо ми бяха пустинници. Каква е ползата да броим колко години са минали?
Черити вдигна нервно чашата си и отпи, за да скрие колко я разстрои този отговор.
— При вас различно ли беше? — осведоми се Боб.
— Да. Ние… ние брояхме годините — кимна Черити.
— Но това е напълно безсмислено — каза Нет.
Черити нямаше никакво желание да обяснява, но нещо я подтикна да остави чашата си и да се обърне към момичето.
— Ние броим не само годините, ние броим и дните и часовете — отговори тя.
— Но защо?
Черити въздъхна.
— Понякога това е много удобно. Ако например кажа, че излизам и ще се върна след два часа, не е необходимо ти да си тук през цялото време и да ме чакаш, а ще дойдеш точно в уговореното време на мястото на срещата.