— Но откъде ще знам, кога са минали точно два часа? — попита Нет. — Никой не може да прецени точно.
— Аз мога — отвърна Черити сърдито. Въпросите на Нет започваха да я дразнят. В крайна сметка сама си бе виновна. — Мога да ти кажа дори кога е изминала една минута. Времето може да се измерва. С часовник.
Тя протегна ръка и повдигна ръкава на якето си, за да може момичето да види ръчния й часовник:
— Виждаш ли? Показва точно до момента. При вас съм вече точно четири часа и тридесет и две минути.
Нет се наведе, погледна циферблата на часовника с любопитство и отново се отдръпна.
— Въпреки това е безполезно. — Тя продължи да упорства. — И опасно.
Опасно? Черити я погледна объркано, но реши да не задава въпроси. Трябваше да изясни нещо по-важно.
— Струва ми се, че не мога да остана прекалено дълго при вас — каза тя с умишлено спокоен тон. — В коя посока трябва да пътувам, ако искам да срещна други хора?
— Само няколко мили на север — каза Гурк ухилен — и все при хищниците.
Черити му хвърли жлъчен поглед и се обърна към бащата:
— Но сигурно освен вас и хищниците има и други?
— Днес никъде няма да пътуваш — реши бащата, вместо да отговори на въпроса й. — Скоро ще бъде нощ. Равнината е опасна за тебе. Въпреки че имаш оръжие.
— А утре сутринта? — каза Черити, с което мълчаливо прие поканата му да пренощува тук.
Бащата се замисли, после сви рамене:
— Други хора? Разбира се, че има. Но… на север са хищниците, на изток има планини, на юг и на запад е голямата равнина. Не знам какво има зад нея.
Черити изстена. От тези хора нямаше да научи нищо. Внезапно й хрумна нещо, за което искаше да попита през цялото време, но по непонятна за нея причина просто бе забравила.
Тя се обърна с въпросителен поглед към Нет:
— Вчера, как ме нарече ти тогава? Подземна? Какво означава това?
— Има такава легенда — каза Гурк.
— Не е никаква легенда — сопна се Нет. — Те съществуват! Всеки го знае!
Гурк направи гримаса и искаше да възрази нещо, но Черити го възпря с движение на ръката си.
— Някакъв друг народ, също като вашия? — попита тя.
— Те не са като нас — възрази Нет енергично. — Те са… — Тя търсеше подходящи думи. — Те убиват. Те са като тебе. Носят необикновени дрехи и говорят неща, които никой не разбира, и оръжията им са като твоите. Убиват всеки, който се появи в тяхната територия.
— А къде е тази територия? — попита Черити възбудено.
— Те живеят под земята. Някъде в планината — отговори Нет. — Там, където те срещнах. Затова си помислих, че си една от тях. А може би наистина си такава.
— Глупости! — прекъсна я Гурк ядосано. — Ти и твоите подземни. Това са фантазии. Никой не ги е виждал, нали?
Сега Черити се замисли сериозно.
Черити бе много благодарна на семейството за възможността да пренощува у тях, но отклони предложението на Нет да сподели леглото й. Предпочете да спи в плевнята, където Боб бе скрил мотоциклета й. Постройката външно бе развалина, но зад почернялата от огъня врата се криеше голям и добре зареден склад, в който пустинниците съхраняваха всевъзможни предмети, които бяха донесли от своите набези. При най-добро желание Черити не можеше да си представи за какво можеха да използват много от тези неща. Имаше например половин дузина повредени телевизионни приемници, както и сандък с малки, блестящи като сребро компакт-дискове. Може би точно в свят като този всичко бе полезно.
Въпреки че бе още рано, Черити се чувстваше много изморена, а и пустинниците се отдадоха на почивка. Боб бе приготвил легло от одеяла и дрехи и тя побърза да се изтегне.
Въпреки умората, сънят не идваше. Много неща преминаваха през главата й, много въпроси бяха останали без отговор. Всичко бе толкова… толкова различно в сравнение с това, което си бе представяла. Не че имаше някаква, даже смътна представа какво я очакваше тук, но поне знаеше какво тя самата не бе очаквала: пустинен пейзаж след ядрена война, където малкото оцелели бяха преследвани от моторизирани подражатели на Лудия Макс.
Черити дълго лежа будна, размишляваше, гледайки опушения таван, без да може да въведе някакъв ред в мислите си. Вън притъмня и заедно с нощта заприиждаха странни шумове.
Тя погледна излишния си часовник и установи, че бяха изминали два часа, откакто си легна. Стана, метна автомата си през рамо и излезе от плевнята.
Бе станало студено. Луната висеше като огромен диск над равнината и я заливаше със сребърна светлина, в която сенките се открояваха като мрачни пропасти. Вятърът донасяше странни, обезпокояващи звуци.