Черити се огледа нервно във всички посоки, с облекчение установи, че е сама, и се облегна на вратата на плевнята. Пред нея се простираше равнината, от другата страна се издигаха планините, от които бе избягала едва вчера.
И където ще се върне, помисли си тя. Утре, щом изгрее слънцето. Предстоящото я плашеше, но бе ясно, че нямаше друг избор.
Погледът й попадна върху някакъв малък предмет с матов блясък, който лежеше в праха до вратата. Тя го вдигна и на бледата лунна светлина разпозна едно от тези оръжия, които вече бе видяла у Нет — груб дървен прът с дължина около двадесет сантиметра, който бе много тежък и нямаше видим отвор. Докато го въртеше в ръката си, усети слабо трептене, като че ли нещо се движеше вътре в него.
— Ако бях на твое място, бих оставил това — каза някакво тънко гласче зад гърба й.
Черити изтръпна от уплаха, обърна се и изненадана замига надолу към Гурк, който се бе появил като че ли от нищото иззад нея. Преглътна обаче въпроса — как, по дяволите, правеше това?
— И щях да бъда извънредно предпазлив с това нещо — добави Гурк.
— Така ли? — успя само да каже Черити.
Гурк протегна ръка, издърпа пръчката и със съвсем непредпазливо движение я пъхна под колана си.
— Доста примитивно, но ефикасно оръжие — каза той. — Пръчката е куха. Вътре има само няколко скачащи червеи.
— Какво е това?
— Няколко мили животинчета — ухили се той. — Те произхождат от една чужда планета, чието име предпочитам да не произнасям. Нямам желание да си завържа езика. Те изпитват постоянен глад. Ако натиснеш спусъка, един от тях се освобождава и връхлита върху първото топлокръвно същество, което надуши. И са страхотно бързи. Отровата им действа мигновено. — Той се намръщи. — Трябва да говоря с бащата на Нет. Все някога ще се случи нещастие, ако продължава така да разхвърля оръжията си.
Той наклони главата си и каза замислено на Черити:
— Знам за какво си мислиш.
— Така ли?
Гурк кимна. Сухата му старческа ръка посочи планините на изток.
— Момичето говори глупости — каза той с много сериозен, почти загрижен тон, какъвто Черити досега не бе усещала в гласа му. — Това е само легенда.
— Откъде знаеш? — попита Черити. Всъщност тя нямаше желание да разговаря с джуджето, но не искаше да го отпрати съвсем безцеремонно.
— Можеш да ми вярваш — каза Гурк, без да отговори пряко на въпроса й. — Подземните са една легенда.
— Колкото е легенда това, че някога този свят е принадлежал на хората, нали? — каза Черити със сарказъм, но за нейна изненада Гурк само кимна с огромната си глава. Това движение изглеждаше някак си абсурдно, като че ли черепът всеки момент щеше да падне от тънката шия.
— Не — каза той. — Това е истина.
— Ти знаеш…
— Аз не съм някакъв ограничен пустинник — каза Гурк обидено. — Аз знам много. Зная например и това, че ти не идваш от някаква чужда страна, която те са нападнали. Всъщност, откъде идеш? — Той се засмя тихо и посочи с ръка нагоре към небето. — Оттам? Или от миналото?
Този път Черити бе истински изненадана. Тя замълча и Гурк изглежда усети, как неговият въпрос я изпълни отново с недоверие, защото добави:
— Не се страхувай, Черити. Абн Гурк Бен Амар Ибн Лот Фудел Четвърти не е шпионин на Морон. За разлика от останалите аз мога да сметна колко прави две и две. Съществуват само две възможности.
— Така ли? — Черити наостри уши.
Гурк кимна енергично и каза:
— Аз обикалям доста наоколо. Виждал съм същата униформа като твоята. И оръжия като твоите. Само че те бяха ужасно стари. Твоите изглеждат чисто нови.
— А може би са си нови — каза Черити.
— Откъде си? — попита Гурк отново. Черити не отговори и след малко той сви рамене: — Е, всъщност това не ме засяга. Помислих си все пак, че ти би била поне малко благодарна след всичко, което направих за тебе. Но, изглежда, благодарността вече не е на мода. — Той въздъхна. — Няма значение. Но във всеки случай, трябва да си избиеш от главата идеята да се върнеш в планините. Хищниците ще те пипнат. Ако не бъдат те, ще те хванат ездачите. Мисля, че те търсят тебе.
— Още една причина да намеря подземните — отговори Черити.
Гурк въздъхна пресилено.
— Те не съществуват, по дяволите — каза той нервно. — Те са само легенда, нищо повече.