— Разказът на Нет не ми прозвуча като легенда — отговори Черити хладнокръвно. — По-скоро става дума за оцелели, които по някакъв начин са успели да си осигурят безопасност.
Гурк се втренчи в нея и отново поклати глава:
— Мислиш така само защото искаш да мислиш така. Ще намериш гибелта си, ако се върнеш в планините. Трябва да вървиш на юг. Равнината е голяма, но с твоята машина може да успееш, ако имаш малко шанс.
— А после? Какво ще правя на юг?
— Ще оцелееш — отговори Гурк сериозно. — Затова си тук, нали?
— А какво ще намеря там? — отвърна Черити. — Бащата на Нет каза, че…
— Той не знае всичко — прекъсна я Гурк раздразнено. — Равнината е голяма, но не стига до края на света. С твоя мотоциклет ти трябват два дни, най-много два и половина.
— Докъде? — попита Черити, но Гурк мълчеше. — Щом знаеш всичко това, защо не си го казвал по-рано?
Гурк се изсмя грубо.
— А трябва ли? Мислиш ли, че ще им помогна, ако им разкажа, че зад равнината има земя, където могат да живеят по-добре? — Той поклати силно глава. — Казвайки им истината, щях да ги убия. Те щяха да потеглят и да загинат някъде. Пътят е опасен, а това, което се намира зад равнината, е още по-опасно. Смъртоносно за един пустинник. Но ти можеш да го направиш. Може би.
— Какво да направя? — попита Черити с нетърпение. — Какво има зад равнината, Гурк?
— Какво ще платиш? — каза Гурк вместо отговор.
Черити го гледа объркано в продължение на няколко секунди, преди да проумее. Тогава объркването й премина в гняв. Побесняла, тя протегна ръка и се опита да сграбчи Гурк, но не успя, тъй като той отскочи встрани с изненадващо ловко движение.
— Дребен, алчен плъх — каза тя заплашително. — Ти…
— Какво искаш? — прекъсна я Гурк. — Трябва да се живее, нали? Аз живея от информация — ти получи вече доста от мен, и то безплатно. Искаш да знаеш какво има зад равнината? Аз знам. Значи трябва да платиш.
Черити преглътна гневния отговор, който бе на езика й. Донякъде разбираше Гурк, но тона никак не притъпяваше гнева й.
— Какво искаш? — попита тя потиснато.
Без да се колебае, Гурк посочи автомата й, който тя носеше през рамо:
— Оръжието.
Черити се изсмя злобно:
— Ще го получиш! — каза тя заплашително през зъби. — Забрави за това.
Гурк не бе особено разочарован, само вдигна рамене и каза:
— Струваше си да се опита. Е, добре, дай запалката и ще ти разкрия как да преодолееш равнината. И също какво има зад нея.
За момент Черити се изкуши да приеме предложението му. В крайна сметка — това бе една евтина пластмасова запалка за еднократна употреба, само за няколко цента…
Тя осъзна навреме грешката в тези разсъждения и отдръпна ръката си, която вече бе протегната към джоба й.
— Не — каза тя. Обърна се, погледна отново към планините и се опита да си припомни думите на Нет: — Те носят дрехи като моите — промърмори тя. — Имат като моите оръжия. Живеят под земята.
Тези думи не бяха предназначени за Гурк, но въпреки това той отговори:
— Ти си луда. Те просто ще те убият. Мислиш ли, че хората тук напразно се страхуват от тях? Те са хиляди пъти по-лоши от хищниците.
— Така ли? — попита Черити с любопитство. — Откъде знаеш? Мислех, че те изобщо не съществуват.
Гурк направи гримаса и каза упорито:
— Даже и да ги има, ти никога няма да ги намериш. Имат много добро скривалище. Даже хищниците досега не са успели да ги проследят.
Черити се усмихна и попита:
— А ако аз знам, къде точно се намират?
Гурк отвори широко очи и зяпна с уста:
— Ти… ти знаеш…
— Така мисля — отговори Черити спокойно. — Във всеки случай знам къде да ги търся.
— Къде? — попита Гурк възбудено. — Къде са те? Кажи ми!
— С удоволствие — отвърна Черити приятелски, обърна се и влезе в плевнята. Но преди да тръшне вратата под носа на Гурк, тя му извика: — Стига да се договорим за цената, която струва тази информация.
4.
Когато Скудър и Раул пристигнаха в селището, две или три от мизерните колиби още горяха. Пустинният вятър вече разпръскваше кълбата пушек, които бяха ги насочвали по пътя им през последния час. Скудър видя половин дузина машини, спрени на някогашния селски площад, както и още няколко други, които блокираха другия изход от дефилето.
Хората му бяха изгасили пожара в селището. Раул и той видяха почти една дузина трупове. Два от тях бяха с тъмната кожа на хищниците. Пустинниците се бяха съпротивлявали отчаяно, но, разбира се, не бяха имали никакъв шанс. Селото беше направо изтрито от лицето на земята. Скудър не вярваше, че дори само един от жителите му е оцелял.