— Може вече да е на сто мили оттук — отбеляза Раул. — Машината на Ден беше с почти пълен резервоар.
— Зная — изръмжа Скудър. — Но аз ще я намеря! Все едно къде се крие.
Не му оставаше много време. От седемдесет и двата часа, които Даниел му беше дал, двадесет и четири вече бяха изтекли. А Даниел не беше от хората, с които можеш да се пазариш.
Пустинниците имаха обичай да стават на разсъмване. Черити имаше чувството, че току-що е заспала, когато Нет я събуди и я отведе в къщата, където я очакваше закуска, която й се стори мизерна, но за хората тук вероятно минаваше по-скоро за царска. Гурк не беше на масата, но на въпроса й бащата отвърна само, че той е заминал още много рано сутринта. След закуската Черити се сбогува. Имаше чувството, че бащата и останалите с удоволствие я оставят да си тръгне. Въпреки това тя изпитваше силна необходимост да покаже признателността си към пустинниците. И макар да знаеше, че скоро ще съжалява, на сбогуване тя извади запалката от джоба си и я подари на Мом.
Пустинничката я гледаше невярващо, докато тя пускаше малката пластмасова вещ в ръцете й.
— Ползвай я пестеливо — каза Черити. — Няма да изкара вечно. — После се обърна и избяга от къщата.
Боб вече беше изкарал „Харли“-то от навеса и беше закрепил багажа й на задната седалка; включително и лазерната пушка, която беше овързал толкова здраво с въжета за багажника, че щеше да й трябва един час, за да може да я вземе. Тя му се усмихна с благодарност, после се метна на седалката и потегли.
Тя се отдалечи на юг от фермата, но пътува само толкова, колкото да бъде сигурна, че оттам не могат да я видят, после се отби от пътя и отново се отправи към планините.
Напълно осъзнаваше факта, че намерението й беше лудост. В никакъв случай не беше сигурна, че наистина ще може да намери подземните. Може би те действително бяха само легенда. Гурк беше напълно прав: хора в беда, хора, които са били потискани или преследвани, винаги си намираха един спасител, който обещаваше избавление и някак успяваше да им помогне по-леко да понесат страданията си. Но щом те все пак съществуваха, значи описанието на Нет водеше само до един извод — че се касаеше за хора, които са оцелели, хора като тях, които някак си бяха успели да съхранят част от старата цивилизация. Предположението, че идваха от някакви легендарни пропасти, също съвпадаше. В края на краищата, под планините се намираше някога най-голямата и най-надеждна система от бункери в света, в която чужденците бяха проникнали и която систематично бяха превърнали в развалини малко преди ти да се качиш в танка — прошепна един глас в главата й.
Тя пропъди тази мисъл. По дяволите, сама знаеше колко малък е шансът някъде да намери помощ; не се нуждаеше от ехидното си подсъзнание, за да си спомни за това.
От равнината пред нея израсна скалисто възвишение; идеален наблюдателен пункт. Черити не беше забравила за ужасната среща от предишната сутрин. Тя предпазливо обиколи веднъж скалите и накрая се спря на сенчестата страна. Изкачването на скалата се оказа по-трудно, отколкото тя предполагаше, защото нейната повърхност беше гладка като огледало и на пипане беше като полирано стъкло. Когато най-сетне успя да се покатери, Черити бе останала без дъх, така че й трябваха две или три минути, за да събере силите си. Макар че нямаше и половин час, откакто беше на път, гърлото й беше пресъхнало; още отсега жегата беше мъчителна. Трябваше да си потърси скривалище за най-горещите часове на деня.
Тя вдигна далекогледа. Монотонното кафяво на изгорената земя се плъзна край нея стократно увеличено, прекъсвано само от време на време от някоя цепнатина или скала, или — тя затаи дъх. По следата, която мотоциклетът й беше оставил в пясъка, се движеше някакво същество. При вида му по гърба й полазиха ледени тръпки. Никога досега не беше виждала такова чудовище. То пълзеше към нея и беше доста голямо. Някак много смътно то напомняше на Черити за чудовището Гила, но не беше гущер, а по-скоро насекомо, защото кожата му беше лъскава и твърда, разчленена на множество нееднакви по големина сегменти. Краката му — общо шест — крачеха тромаво и някак неравномерно напред. Главата на съществото беше отблъскващо грозна, с ококорени очи, над които насам-натам непрестанно се полюшваха две тънки антенни пипала. Нямаше никакво съмнение — тази твар я преследваше. Но със своя бърз „Харли“ тя вероятно щеше да успее да се отърве от него.
Бавно завъртя далекогледа, за момент разгледа друг причудлив самолет — който, в края на краищата, след по-внимателно взиране се оказа само парче скала — и продължи да разглежда равнината по-нататък.