Тогава той схвана. Това оръжие беше създадено на Земята. От хора за хора. Смутен, той остави оръжието до себе си в пясъка и помогна на Раул да се изправи. Със свободната си ръка той посочи към „Харли“-то, с което беше пристигнала Леърд.
— Вземаш машината и се връщаш обратно в лагера — каза той. — Кракът ти трябва да бъде прегледан от лекар. Барт може да те закара.
— Но тогава няма да имате никакво превозно средство — напомни Раул.
— Глупости — възрази Скудър. — И без това не може петима души да се возят на един мотоциклет, нали? — Той потупа с ръка малкия радиопредавател, пъхнат в колана му. — Ще чакаме останалите. А ти ще изпратиш Мат с машината, щом пристигнеш в лагера. А сега изчезвай.
Раул понечи отново да възрази, но Скудър с почти господарски жест го накара да млъкне.
— Ще правиш, каквото аз кажа.
Раул кимна.
— Може би имаш право — промърмори той. Внимателно направи малка крачка, шумно пое въздух през зъби и с измъчена усмивка поклати глава. — Не — поправи се той. — Ти имаш право. О, по дяволите, това боли.
Той изстена и внимателно раздвижи крака си. Скудър вървеше плътно до него, за да може да го хване в случай, че падне. Раул отново се спря, когато минаха край припадналата Леърд.
— Бих искал да знам защо го направи — неочаквано промърмори Раул.
— Какво?
Раул посочи към планините на изток.
— Никога нямаше да я настигнем — убедено каза той. — Но тя доброволно се върна. Та това е лудост.
— Може би е видяла огъня — предположи Скудър.
— И се е върнала, за да помогне на пустинниците? — Раул поклати глава. — Това няма никакъв смисъл. Не е възможно тя да е вярвала, че сама ще може да се справи с нас.
— За малко не ни довърши — спокойно каза Скудър. — Ако ти не беше отвлякъл вниманието й…
— Знаеш ли какво разказваше малката? — попита Раул, сочейки Нет. Скудър поклати глава и Раул продължи: — Тя твърди, че Леърд била на път обратно към планините, за да търси подземните…
— Глупости — изсумтя Скудър. — Но аз ще я попитам за това, когато се събуди. А сега изчезвай. Тръгвай и се погрижи камионът да дойде. Нямам желание да нощуваме тук.
Без да помръдне, той гледаше как Раул докуцука до машината и с усилие се настани на седалката, след като Барт бе седнал преди него и бе запалил мотора. Едва когато двамата се изгубиха от погледа му, той се обърна и махна на Кинк. Раул беше малко учуден, че Скудър бе настоял да вземат със себе си точно този психопат — но Скудър просто предпочиташе да го държи под око.
— Какво ще правим с пустинничката? — попита Кинк. За момент Скудър замислено погледна към Нет, която — сега отново с вързани ръце и крака — седеше малко встрани и гледаше ту него, ту Кинк с очи, в които се четеше смесица от панически ужас и неприкрито желание да убива.
— Ще я вземем — каза той след кратък размисъл. — Сигурно има още нещо, което би могла да ни разкаже.
Кинк сякаш се канеше да възрази, но после с едва забележимо кимване се отказа и заби поглед в земята.
— Искаш да кажеш нещо? — остро попита Скудър.
— Тя уби Ден — колебливо отвърна Кинк.
— Ах? — коварно възкликна Скудър. — Тя ли го казва?
— Не — призна Кинк. — Обаче аз го зная. Ти също. Беше машината на Гарт, нали и…
— Ако е така — остро го прекъсна Скудър, — тогава ще го научим достатъчно рано. Ще я вземем. И ти няма да я докосваш, ясно ли е? Впрочем, какво става с момчето? — допълни той, преди Кинк да успее отново да възрази. — Открихте ли го?
Кинк сведе още по-ниско поглед и поклати глава.
— Беше прекалено бърз — призна той. — Но, ако ти искаш, ще го хвана. Пеша той няма никакъв шанс.
— Идиот — невъзмутимо каза Скудър. Той извади радиопредавателя от колана си и го сложи в ръката на Кинк. — Опитай се да се свържеш с някого от останалите. Не се чувствам особено добре тук навън, защото не съм сигурен дали в следващия миг тук няма да се появи цяла армия жадни за мъст пустинници.
Кинк взе радиопредавателя и тръгна. Опасенията на Скудър в никакъв случай не бяха неоснователни. Един от пустинниците се беше измъкнал и може би действително щеше да успее да доведе помощ отнякъде.
Той се обърна с въздишка, взе пушката на Черити, за да я преметне през рамо и после отново отиде до своята припаднала пленница. Въпреки кървавата драскотина на челото, тя изглеждаше странно спокойна; изглеждаше почти като заспала. А лицето й изглеждаше…