И тя не беше единствената пленница. На по-малко от метър и половина от нея седеше друга фигура, завързана полуизправена за дървото; беше по-слаба от нея и с късо подстригани тъмни коси — Нет. Черити напразно се оглеждаше за останалите пустинници. В непосредствена близост до нея се намираше един-единствен хищник, който седеше с кръстосани крака, обърнал гръб и както изглежда, дремеше.
Черити се опита да се обърне. Рамото я болеше и макар че болката беше поносима, трябваше да събере цялата си смелост, за да завърти главата си и да се огледа. Но това, което видя, я успокои. Очевидно не беше ранена.
— Не си изгубила много — каза един глас над нея.
Скудър.
Черити погледна нагоре, взря се за момент в лицето на Скудър и се запита откъде е дошъл. Не го беше чула; изглежда, че въпреки исполинския си ръст, умееше да се движи безшумно като котка.
Той издържа на погледа й няколко секунди, после се усмихна, приклекна и протегна ръка към нея, но после отново я отдръпна, без да я е докоснал.
— Много ли боли?
— Не — отвърна Черити. Скудър я смущаваше; и не само той, но като че ли още повече собствената й реакция при вида му. Би трябвало да бъде ядосана, наместо това обаче тя разглеждаше водача на хищниците с любопитство, което изненадваше и нея самата. С движение на главата тя посочи брадвичката, която отново висеше на колана на Скудър. Сега тя за първи път видя, че става дума за истинска индианска томахавка. В света, в който тя се бе родила и израсла, това оръжие сигурно би струвало цяло състояние. — Ти можеш да си служиш с това нещо — каза тя. И почти против волята си се чу да добавя: — Всичко изглежда така, сякаш съм имала късмет. Ако се беше прицелил малко по-добре, сега сигурно щях да съм мъртва.
— Да. — Отговорът й сякаш развесели Скудър. — Но също и ако се бях прицелил по-лошо.
При всеки друг тя би сметнала тези думи за чисто самохвалство; на него повярва.
— Откъде знаеше в каква посока ще скоча?
Скудър направи неопределен жест.
— Опит. Ти беше в паника. Хората, които реагират в паника, почти винаги бягат в една и съща посока: надясно, напред и надолу.
Черити кимна с уважение. Постепенно започваше да разбира защо точно този мъж бе станал водач на хищниците. И реши никога повече да не го подценява.
— Какво искаш? — попита тя.
Скудър не отговори веднага, а я погледна пак по онзи странен начин. Той се усмихна, но така, че тя потрепери.
— Не зная — каза той накрая. — Може би просто да поговоря с теб. Аз… бих искал да зная коя е тази жена, заради която Даниел мобилизира цяла армия.
— Дори не зная кой е този Даниел — промърмори Черити. — Още по-малко какво иска от мен.
— Гладна ли си? — попита Скудър.
Черити кимна, макар че всъщност й се искаше да откаже.
Известно време той я наблюдава настойчиво, но не недружелюбно, после с плавно движение отново се изправи.
— Обещаваш ли, че няма да правиш глупости, ако те отвържа?
Черити отново кимна и Скудър, без да каже нито дума повече, извади ножа си и сряза въжетата. Черити се опита да стане, но силите не й достигнаха. От въжетата лявата ръка и левият крак бяха изтръпнали.
— Ами тя? — Черити посочи към Нет, която беше проследила разговора внимателно и с каменно лице. Скудър решително поклати глава.
— Нищо няма да й се случи, не се тревожи — каза той. — Но тя не е достатъчно разумна, за да мога да й се доверя. Ще поръчам да й донесат нещо за ядене. Кинк!
Последната дума беше насочена към пазача, който през цялото време беше седял неподвижно, обърнал гръб. Но той в никакъв случай не спеше, както бе предположила Черити, защото бързо се обърна и погледна въпросително към Скудър. Черити хвърли бързо поглед на широкото, набраздено от белези лице със сурови очи и брутална уста.
— Погрижи се за Нет — заповяда Скудър. — И се отнасяй добре с нея.
Кинк скочи и се забърза да изпълни заповедта, докато Скудър внимателно хвана Черити за ръката и я поведе към огъня. Тя не се съпротивляваше. Животът постепенно се завръщаше в изтръпналото й тяло. Но без помощта на Скудър едва ли би могла да направи и десет крачки.
Те не отидоха до големия лагерен огън, а до едно малко, разположено встрани огнище, където гореше по-малък огън. Съблазнителната миризма на печено месо стигна до носа й. Когато се приближи, тя видя, че и тук тя и Скудър не са сами — но все пак тук беше само един-единствен хищник, който ги очакваше, а не шумната банда от повече от двайсет души. Изпита облекчение, но реши да остане нащрек. Дружелюбността на Скудър и симпатията, която тя изпитваше към него, нито за секунда не я заблуждаваха в това, какъв беше той всъщност: главатар на една брутална армия варвари, за които човешкият живот нямаше абсолютно никаква стойност.