Тази мисъл я ужаси. За първи път тя действително виждаше какво се бе случило с нейния свят. Всичко останало — планините, равнината, разрушената ферма, самите хищници — беше част от напълно различен свят, в който я бяха захвърлили, но Брейнсвил беше първото и неоспоримо доказателство, че не бе попаднала на друга планета или в друга вселена.
Черити потрепери. Трудно й беше да се отърси от вцепенението, с което я изпълни тази повторна среща, и да си припомни защо всъщност беше тук.
Някъде в руините се чу шум. Черити се сепна, съвсем инстинктивно посегна към празния кобур и болезнено осъзна факта, че не е въоръжена.
В последна сметка поне знаеше къде се намира. Беше само на няколко мили от главния вход на бункера — пет-шест мили нагоре по планината.
Всичко друго, но не и разходка; но с малко късмет можеше и да успее, преди да се развидели.
Отново — и не за последен път — я обхванаха съмнения. Може би Гурк беше имал право и това не беше нищо друго, освен легенда; и може би вместо легендарните пропасти — щеше да намери само опожарени развалини, — но ако те съществуваха, тя знаеше къде да ги търси. В развалините на СС Нула-едно.
Действително не беше разходка. Хищниците й бяха отнели часовника, така че тя не знаеше колко време се лута в нощта, във всеки случай бяха часове. Скоро Черити се почувства толкова изтощена, че повече от всичко й се искаше да си намери място за спане, все едно дали хищниците я преследваха, или не. Претърси руините и накрая намери един ръждив железен прът, не особено добро оръжие, но пък по-добре от нищо.
Изкачването беше цяло мъчение. Струваше й се, че върви не нагоре по планината, а назад във времето, повторно ужасно изживяване на тези последни мили, които бе преживяла в един загиващ свят. Дори разрушеният танк, който преди толкова много години й беше посочил пътя, стоеше още там, почти изцяло покрит от бурени и тръни, но сякаш непроменен въпреки всичките тези години, които бяха изминали оттогава. Черити заобиколи ръждивия стоманен колос. Не беше забравила пламтящите очи на насекомите, които навремето се бяха взирали в нея от сенките.
Най-тежка беше последната миля. Улицата беше изчезнала, а там, където някога се намираше заградената с бодлива тел площадка с портите и амбразурите, сега се издигаше огромна купчина отломки.
Черити не бе очаквала друго. Легендарните пропасти едва ли биха останали неоткрити толкова дълго, ако вратата към тях би била отворена за всеки. Имаше други входове — наистина тя не ги знаеше, но щеше да ги намери.
Сега, след толкова време, й се струваше почти смешно и съвсем, между другото, като жестока ирония на съдбата: когато се бе събудила, тя вероятно се бе намирала само на няколко десетки метра от оцелелите обитатели на бункерите. Ако беше успяла да отвори тази проклета бронирана врата, вместо да се доверява на улея, може би щеше да си спести цялото това ужасно бягство.
Тя пропъди тази мисъл, отправи последен, почти плачлив поглед към огромната купчина отломки и продължи нататък.
Това едва не се оказа последната крачка в живота й.
Нещото съвсем неочаквано се изправи пред нея, толкова безшумно и бързо, както само насекомите умееха да се движат, и толкова внезапно, сякаш буквално бе изникнало от земята. Приличаше на гигантски скакалец — и изглеждаше дяволски опасно.
Черити направи половин крачка назад и отново замръзна на мястото си, когато скакалецът също се размърда: кръглата му глава потрепери, дебелите колкото палец пипала се насочиха към нея, а една от ужасните му щипки изщрака. Черити видя как мускулестите задни крака съвсем леко помръднаха, сякаш събираха сили за скок.
Черити направи следващата предпазлива крачка и щипките на скакалеца отново направиха това сграбчващо движение. Черити отново замръзна на мястото си. Мислите й се преобърнаха. Тя не смееше да мръдне, да, дори да поеме дълбоко дъх. Чудовището като че ли реагираше само на движение, поне тя се надяваше да е така — но дори и да имаше право, това не можеше да й помогне кой знае колко. Тя знаеше колко чудовищно търпеливи можеха да бъдат насекомите, а тя не беше въоръжена, така че не можеше дори да рискува да атакува скакалеца. С железния прът нямаше да направи абсолютно нищо. Но и не би могла да продължава да стои неподвижно. Тя… тя трябваше да направи нещо.
Някъде зад нея се чу шум и главата на скакалеца се извъртя с абсурдно движение. Челюстите му нервно потръпнаха.
Отново някъде зад нея се чу този шум и този път тя го определи като топуркане на тежки, меки лапи, което постепенно се приближаваше. Нещо отзад се промъкваше към нея и тогава — и тогава всичко стана дяволски бързо. Отекна пронизителен, яростен вой и изведнъж едно сиво, масивно нещо прелетя покрай главата на Черити и като космата топка се удари в бронираната гръд на гигантското насекомо, което светкавично се бе изправило на задните си крака. На лунната светлина Черити видя да проблясват ослепително бели, големи колкото кутре зъби. Сивото същество проби хитиновата броня ма скакалеца.