Вълци, невярващо помисли Черити. Тогава… това бяха вълци! Почти една дузина от огромните, подобни на кучета, създания се нахвърлиха с вой върху скакалеца. Но гигантското насекомо се бранеше с цялата убийствена сила на титаническото си тяло. Черити видя как шипките му вихрено се размахваха като смъртоносни рогови боздугани; един от вълците изквича от болка, а от мрака изникваха още и още от сивите ловци. Те сякаш не се впечатляваха ни най-малко от огромната сила на противника си. Крачка по крачка отстъпваше назад, докато гигантският скакалец отчаяно се бранеше от сивата глутница.
Тя внимателно се извърна — и в последния момент сподави вика си.
Беше само на две или три крачки от края на гората; но със същия успех можеха да бъдат две или три мили, или пък две светлинни години — защото между нея и спасителните дървета стоеше един внушителен, сивочерен вълк, който я гледаше с пламтящи очи. Той не помръдваше, но ъгълчетата на устата му бяха заплашително присвити назад, като оголваха ужасни зъби, а от гърдите му се надигаше заплашително ръмжене.
— Не мърдай!
Гласът идваше някъде от мрака. С последни сили Черити потисна уплахата си: всяко помръдване би могло да предизвика вълка да нападне.
— Не мърдай — повтори гласът. — Все едно какво ще се случи.
Ушите на вълка помръднаха, но въпреки всичко той не я изпусна от поглед дори за секунда. Той сякаш инстинктивно усети опасността, която се приближаваше отзад. Но той виждаше и плячката, която стоеше пред него.
Храсталакът с шумолене се разтвори и оттам се появи един двуметров гигант. Вълкът пронизително изръмжа и се обърна, но просто закъсня с един миг.
Томахавката на Скудър улучи черепа му със смъртоносна прецизност и го разцепи.
— Сега да изчезваме! — Хищникът грубо я хвана за ръката и просто я повлече със себе си; тъкмо навреме, както тя успя да забележи с поглед през рамо. Скакалецът беше паднал на земята под напора на глутницата вълци, които в този момент тъкмо го разкъсваха на парчета, но няколко от вълците бяха забелязали Скудър и нея и се запътиха към тях.
Те достигнаха края на гората и се спасиха от вълците така, както хората се спасяваха от един милион години. С огромни крачки Скудър се насочи към едно дърво, без да се церемони, хвана Черити за хълбоците и просто я подхвърли нагоре. Тя инстинктивно се хвана за един клон и трескаво се измъкна нагоре, докато Скудър подскочи с протегнати ръце — и не успя да се хване.
Той изкрещя, падна метър и половина надолу и ругаейки, отново се изправи на крака. Вълците приближаваха; два, три, почти половин дузина сиви сенки. Черити ужасено изкрещя. Но Скудър успя. Той не се опита отново да подскочи към клона, а се изкатери с невероятна бързина нагоре по ствола, докато вълците се опитваха да се нахвърлят върху него.
— Скудър — тук! — Черити се наведе напред, задържа се с едната ръка за клона и протегна другата на Скудър. С нечовешко усилие го изтегли нагоре при себе си. И тогава той беше онзи, който трябваше да я задържи, защото тя почти падна от изтощение.
В продължение на няколко секунди тя просто седеше задъхано, докато осъзнае, че Скудър все още я държи. Ядосано се освободи от прегръдката му и го отблъсна от себе си. Скудър се засмя.
— Ако очакваш сега да ти благодаря, значи си се заблудил — ядосано каза тя.
Скудър се усмихна още по-широко, но не каза нищо. А това още повече вбеси Черити. Тя ядосано погледна надолу. Вълците бяха наобиколили дървото и с вой подскачаха нагоре по гладкия ствол. Пристигаха все повече и повече. Очевидно глутницата бързо се беше справила със скакалеца.
— Разминахме се на косъм — тихо каза Черити.
Скудър се засмя.
— Впрочем скакалецът беше напълно безобиден — развеселено каза той. — Те са тревопасни. Стават опасни само ако трябва да се отбраняват.
Черити го изгледа гневно. В същото време изпита непреодолимото желание сама да си удари плесница. Особено след като Скудър продължи със същия тон: