Остро изщракване показа, че високоговорителят е изключен, без да дочака отговор. Марк известно време гледа безпомощно в празнотата, после се стегна и даде знак на придружаващите го да отвържат Черити и Скудър.
Пътят водеше надолу и за първи път, откакто беше влязла в СС Нула-едно, Черити наистина разбра колко огромно беше бункерното съоръжение — все пак това беше първият път, когато трябваше да измине целия път до двайстото ниво пеша. Някъде между триста и четиристотин тя престана да брои стъпалата, по които Скудър и тя бяха слезли; преди всичко защото й се налагаше да мобилизира цялото си внимание, за да не загуби равновесие по полуразрушените бетонни стъпала. Стълбището беше съвсем слабо осветено и поправено само там, където е било най-наложително, така че на места беше направо опасно за живота им да вървят в крачка с Марк и останалите. Напълно излишно Марк им беше сложил белезници.
Черити не можа да види много от бункерното съоръжение. Вратите, край които минаваха, без изключение бяха затворени, а когато най-накрая достигнаха до целта си — избледнялата цифра на вратата твърдеше, че става дума за двайсет и второ ниво — видяха малко повече от един гол, осветен само от няколко неонови лампи коридор. Но за разлика от стълбището той не беше занемарен. Нямаше нито разрушения, нито някакви повреди, нито дори прах. Макар и безлюдна, тази част от бункера изглеждаше обитаема. Това действително беше така, както тя бе предполагала — беше се събудила само на няколко десетки крачки оттук! Ако онази проклета врата се беше отворила, тогава…
— Стой!
Гласът на Марк я върна в реалността. Тя се подчини, но се опита да надзърне през рамото му, когато той отвори вратата и с бързи крачки изчезна зад нея. Черити хвърли кратък поглед в едно светло, много чисто помещение. Мъже и жени в светлосини и бели униформи седяха пред включени компютри.
— Фантастично — изсумтя на себе си Скудър. Тя погледна нагоре и забеляза, че лицето му е изкривено в гримаса. — И вие наричате това живот?
Черити не отговори веднага. Забележката на Скудър я ядоса. Този бункер, компютърната зала зад вратата, да, дори Марк в неговата светлосиня униформа на Космическите сили, всичко това за известно време й бе създало усещането, че се е върнала вкъщи. Думите на Скудър разрушиха тази илюзия.
— Не — отвърна тя. — Но не ми се вярва, че те са си го избрали.
Скудър не успя да й отговори, защото в този момент Марк се върна и направи повелителен жест.
— Елате с мен.
— Къде ни водите? — попита Скудър.
— При нашия водач — студено отговори Марк.
Скудър потрепери почти незабележимо, но Черити не беше особено изненадана. Капитан Леърд, беше казал гласът от високоговорителя, а думата капитан беше произнесена някак прекалено гладко. Тя имаше особеното усещане, че знае кой ги очаква от другата страна на вратата.
Те прекосиха залата, в която Черити бе надникнала и която, изглежда, наистина беше нещо като компютърна зала. Мъжете и жените на пултовете без изключение бяха бледи и слаби като Марк, а с еднотипното си облекло приличаха на автомати. Тя се почувства сякаш пренесена в един от онези стари научнофантастични филми, в които хората бяха оцелели след атомна катастрофа в подземни бункери, хора къртици, които вече не знаеха, че някога е имало небе, което не е от камък или бетон.
Само че това не беше измислена история, а действителност. И тя беше стотици пъти по-ужасна от това, което някога бе измислила човешката фантазия.
Най-после прекосиха залата и Марк отвори друга врата. Черити регистрира, че вляво и вдясно от вратата стояха въоръжени постове, които наблюдаваха нея и Скудър с нескрито недоверие.
Когато преминаха през вратата, бяха заслепени от ярки прожектори. Зад истинско писалище седеше някой, когото едва успяха да забележат на ослепителната светлина.
Тя ядосано вдигна пред лицето си ръцете си, заключени в белезници и примижа.
— Какви са тези глупости, Стоун? — попита тя. Видя как Скудър смаяно потръпна и я погледна с широко отворени очи, а и на лицето на Марк се изписа въпросително изражение. — Достатъчно време разигравахме този театър, не намирате ли? — продължи тя. — Изключете тези глупави прожектори!
В първия момент не се случи нищо. После сянката зад светлинната завеса се раздвижи и отекна тих, много тънък смях. Нещо щракна и светлината угасна.
Изминаха няколко секунди, докато очите на Черити свикнаха с промененото осветление — а после още известно време, докато тя разбра, че се е заблуждавала.