Скудър направи гримаса, но не отвърна.
— Какво се случи? — продължи Найлс, обръщайки се отново към Черити. — Струва ми се, че се бяхте замразили.
— Вие знаете?
Найлс кимна.
— Не са много нещата на това място, за които не знаем нищо — с лек упрек отвърна той. — Имахме достатъчно време да го разучим. Знаете ли, че възстановихме голяма част от него? За съжаление никога не успяхме да проникнем в залата с хибернационните резервоари. Беше залостена отвътре. Беше ми ясно, че някой беше използвал резервоарите. Само че никога не се осмелих да се надявам, че това сте точно вие. И че отново ще се видим.
— Не беше съвсем доброволно — промълви Черити. — Какво се случи, Найлс? Колко време е минало и кой…
Найлс я прекъсна с успокоителен жест.
— Много — отвърна той. — Вие и сама виждате. Трябва да са… — Той се замисли за момент, после отново се усмихна. — Почти точно петдесет и седем години. Сега съм на осемдесет и шест. — Той отвори едно чекмедже на писалището си и надникна вътре. — В случай, че ви интересува, днес е 16 юни 2057 г.
— И…
Найлс отново я прекъсна с жест.
— Разбирам, че имате хиляди въпроси, капитане — каза той. — Но би било по-добре последователно да разкажем историите си. Моята е по-дълга — значи, може би вие ще започнете първа?
Това беше не въпрос, а заповед, но Черити чувстваше, че Найлс не се опитваше да се прави на командир. Просто той от толкова дълго време бе свикнал да издава заповеди, че вече дори не осъзнаваше какво прави.
— Толкова е объркано — каза Черити. — Вие имате право, Найлс — аз бях в един от тези резервоари. Аз… аз се събудих на може би сто метра оттук.
— Кой беше при вас? — попита Найлс. — Освен този Стоун?
— Никой — отвърна Черити. — А когато се събудих, него също вече го нямаше там. Трябва да е напуснал бункера преди мен. Когато вчера за пръв път чух за вас… за вашите хора — бързо се оправи тя, — се надявах да го намеря тук. Но това няма значение. Аз се събудих преди три дни и…
Тя разказа на Найлс цялата история, започвайки от събуждането, до момента, в който Скудър я бе спасил от вълците и двамата бяха заловени от хората на Найлс. Тя не пропусна нищо, макар че все повече се изнервяше от любопитството и нетърпението най-после да може да зададе въпросите си. Въпреки това измина повече от час, преди тя да свърши разказа си. През цялото време Найлс я слушаше с неподвижно лице; само веднъж, когато тя разказваше за срещата си със скакалеца и за смъртния страх, който бе изпитала при вида на гигантското насекомо, по набръчканото му лице бе преминала бегла усмивка.
— Имате голям късмет, че сте още жива, знаете ли, Черити? — попита той, когато тя най-после свърши.
Черити кимна.
— Надявах се тук да открия някои отговори — каза тя след това.
Найлс я погледна сериозно.
— Ще ги откриете. Но се боя, че те няма да ви харесат.
— Толкова ли е ужасно?
Найлс се поколеба. По лицето му пробягна сянка и за един кратък миг погледът му сякаш премина през Черити.
— Не зная — каза той. — Светът отвън е ад, но как точно изглежда в действителност — за това аз зная толкова малко, колкото и вие.
— Но вие…
— Аз — прекъсна я Найлс, леко повишавайки тон — не съм напускал този бункер от петдесет и три години, капитан Леърд. Както и никой от моите хора.
— Жена ми и аз напуснахме Ню Йорк три дни след вас — започна Найлс. Говореше с много тих, почти беззвучен глас, сякаш още отсега знаеше, че ще говори дълго и това много ще го изтощи, така че се опитваше да разпредели силите си. — Спомням си добре онзи ден. Забравил съм много от това, което се случи после, но видът на машината ви ще остане завинаги пред очите ми. — Той се засмя съвсем тихо и горчиво. — Ако се бяхте върнали още веднъж, Леърд, щяхме да дойдем с вас. Държах се като глупак, когато отхвърлих предложението ви. Но си мислех, че е по-лесно да умра. Но не беше така.
— Нямаше да се получи — тихо каза Черити. — Хеликоптерът беше твърде малък.
— Зная — каза Найлс. — Въпреки това — аз съм ви много благодарен, че не се върнахте. Аз… не зная какво бих направил. Може би наистина щях да се превърна в страхливец и щях да изоставя семейството си. Но така нямах възможност. А половин час по-късно това вече нямаше никакво значение.
Макар да беше твърдял противното, Черити чувстваше колко трудно му беше да говори за онзи ден. Но тя не го прекъсна. По-тежък от болката беше споменът, защото оттогава бяха изминали десетилетия, през които той не бе могъл да разговаря с никого за това.