— Но цветовете…
— Не са наред, зная — продължи Найлс. — Но те са такива.
— Това е невъзможно! — възкликна Черити. Тя заобиколи писалището и пристъпи съвсем близо до огромната видеостена.
Тогава разбра, че Найлс има право. Цветовете наистина не бяха наред, но причината не беше в камерата. Планетата се беше променила. Тя откри големи петна, някои с размери може би хиляди мили, които имаха неестествен пурпурночервен цвят.
— Какво е това? — попита тя без дъх.
— Не зная — отговори Найлс. — Никой от тези, които се опитаха да изследват тези области, не се завърна. Това е, което те правят от нашия свят. — Гласът му трепереше. — Те не просто колонизират Земята. Те… я променят. Разбирате ли какво имам предвид? Това тук е напълно чужд живот, друг животински и растителен свят… Може би дори чужда атмосфера.
— Моля? — с ужас попита Черити.
Найлс кимна.
— Опитахме се да открием подробности, но това е невъзможно. Не и оттук. През последните петдесет години съставът на земната атмосфера също се е изменил. Все още не толкова силно, че да се почувства веднага, но процесът продължава — и се ускорява. Аз съм го изчислил. Вероятно ще изминат по-малко от сто години, докато цялата Земя… се промени.
Черити потресено мълчеше.
— Това… това е… Земята? — промълви Скудър.
Черити бавно се обърна към него. В последните минути напълно бе забравила за съществуването му. Погледът на Скудър неотклонно бе насочен в монитора.
— Не — твърдо каза Найлс. — Това не е тя. Ето, това е тя.
Той задвижи някакъв ключ на писалището си и картината затрептя. Когато чертите и жилките във всякакви цветове изчезнаха, на монитора, се появи снимка на Земята, такава, каквато беше някога — синьо-зелена планета, обгърната от бели облаци и обширни морета.
Тесните ръце на Найлс заиграха по клавиатурата на бюрото му и картината отново се смени: камерата се приближи към Земята, сякаш се намираше на борда на високо прелитащ самолет, който се подготвяше за кацане. Синьо-зеленото кълбо внезапно се уголеми и зае целия екран. Появиха се облаци, които за миг замъглиха картината и отново изчезнаха, когато въображаемата камера слезе надолу.
Черити знаеше, че всичко това беше само компютърна симулация, но това нямаше никакво значение. Това, което камерата показваше, беше картина на Земята, каквато Скудър никога не бе познавал, една Земя, която бе отдалечена на петдесет години, и залезът на един свят: зелени долини и поляни се редуваха с реки и планини, морета и градове профучаваха под камерата, хора и животни.
Мина много време, сигурно половин час, но през цялото време Скудър нито за миг не свали поглед от екрана. Лицето му беше като скала. Накрая камерата се насочи към очертанията на огромен град. Черити разпозна Манхатън. Един неразрушен, безупречен Манхатън, изпълнен с щастливи хора и играещи деца, пъстри автомобили и самолети, които кръстосваха небето. Картината беше лъжлива — градът никога не е бил толкова чист и никога не бе изглеждал толкова щастлив. И въпреки това очите на Черити се наляха със сълзи.
Картината угасна, филмът бе свършил, а на монитора отново се появи снимката на опозорената Земя. Пурпурночервените области изглеждаха като рак.
Никой не се осмеляваше да наруши мълчанието. Най-накрая Скудър се окашля.
— Нали не го направихте само заради мен, нали? — попита той. — Искам да кажа… нали това не е номер?
Найлс тъжно поклати глава.
— Не. Това беше нашата родина, господин Скудър. Често гледам този филм. Такава беше нашата планета някога — преди Морон да я превърне в свят на чудовища и мутанти.
— Но защо? — потресено попита Черити. — Та в това няма никакъв смисъл!
— Те са тук, за да завладяват — отвърна Найлс. — Империята им е голяма. Трябват им суровини, енергия — и хора.
— Хора?
— Те отвлякоха милиони — потвърди Найлс. — И продължават. Никой не знае за какво, защото досега никой не се е върнал. Може би им трябват роби. Може би и вие ги ядете. — Той погледна към Скудър. — Знам, това звучи жестоко, но няма защо да се укорявате, млади човече. Това, което правите, не е грешно. Вие се опитвате да оцелеете, както и ние.
Скудър мълчеше, очевидно напълно смаян от това, което чува.
— Трябва ли това да означава, че вие от петдесет години се криете тук, без да предприемате каквото и да е, Найлс? — невярващо попита Черити.
— Петдесет и три — поправи я Найлс. — Плюс времето, което ни трябваше, за да дойдем тук. Разбира се, направихме нещо — възстановихме бункера. — Той леко се наведе напред и настойчиво, почти заклинателно погледна Черити. — Зная какво си мислите сега, капитане — каза той. — Преди петдесет години и аз разсъждавах по същия начин. Но е безсмислено, повярвайте ми. Тук долу сме почти петстотин души, но срещу Морон и неговата власт ние сме нищо. И може би ние сме последните свободни хора на тази планета.